Преди няколко дни /Мираджейн и Робин/

Мира стоеше на бара и потропваше нервно с пръсти по плота. Дори от известно време бе забравила съвсем за питието си, чудейки се какво все още прави тук. Бе някак изключително скучно и досадно. Сещате се, една от онези вечери, в които си мислите, че ще излезете и ще се забавлявате, но в крайна сметка всичко се оказва точно противоположно на очакванията ви. Сега бе точно същата ситуация за Мираджейн. Брат й се бе запилял кой знае къде, навярно пребиващ някой невинен (или не съвсем) човечец, нямаше нито един познат наоколо, а заведението бе пълно само с идиоти. При това с пияни идиоти. Привидно грамадни мъже сега се поклащаха на всяка крачка подобно на новородени телета, които всеки момент ще се изръсят на земята. Сякаш се надвикваха със звучащата музика, изръсвайки някоя псувня или глупаво подвикване. Такива глупави подвиквания имаше и по нейн адрес, които тя все пак се правеше, че не чува. Не искаше да се занимава с някой заядливец, още повече да рискува да изпусне нервите си заради такъв.
Ето, че най-сетне забеляза водката си. Ледчетата в нея се бяха стопили. Жалко. Питието обаче все още бе хладно, така че все пак доволна отпи от него. Допи го цялото и подаде чашата си към бармана за още едно. Изражението му, което навярно би трябвало да изглежда закачливо, сега й се стори твърде глуповато. Усмихна му се въпреки това, за да не изглежда твърде груба, но все пак побърза да отмести погледа си някъде другаде. Вратата. Надяваше се някой интересен индивид да влезе от там преди самата тя да е излязла, отнасяйки някого по пътя си. Да, сега наистина би си изкарала неприятното настроение на някого, но все пак едно разумно гласче в главата й я караше да се държи прилично.

Робин отказваше да го играе примерната дъщеря, прекарваща поредната вечер в домашен арест. Не че в последно време не си ги налагаше повече сама, въпреки че се мяркаше и онова намръщено лице на пастрока ѝ, което бе достатъчно да я откаже от всяка щура идея, която се въртеше в главата ѝ и за която бе убедена, че той знаеше. Дори и да не се впечатляваше особено от сериозния му поглед, Робин просто губеше желание да направи нещо след тази среща. Тази вечер обаче шансовете бяха на нейна страна. Стоеше сама и за трети път днес гледаше прогнозата за времето, според която се очакваха валежи, но през целия ден, прекаран вкъщи, тя не чу тези очаквания да се изпълнят. Явно и времето си имаше мнение точно като нея и отказваше да се вслуша в онова, което му казваха, че трябва да направи. На него му харесваше да бъде мрачно и облачно, леко по-хладно от вчера, но все пак приятно, така че да не се налага момичето да навлече няколко слоя дрехи върху себе си, когато реши да излезе.
Както винаги тръгна в добро настроение и раздразнителния подход на таксиметровия шофьор я изнерви. Не беше виновна, че той не познаваше улиците и попадна на задръстване, въпреки че нямаше право да е недоволен, защото така само си изкара повече от дължимото заради застояването. Не му остана длъжна, затръшвайки вратата и запращайки няколко неприятни и недопустими за възпитанието ѝ изказвания по негов адрес, когато гумите изсвистяха и колата потегли. Водена от яростта си, Робин предизвика впечатляваща поява в заведението със замаха, с който отвори и затвори вратата. Дочу някакво подхвърляне за близначки, което май бе отправено към нея и просто доказа колко пиян всъщност беше неговият автор и как въобще не заслужаваше вниманието ѝ, въпреки че просто за да направи напук на определени хора може би щеше да го заговори по някое време, ако дотогава не бе приел масата за възглавница.
- Защо не ми дадеш от същото? – обърна се към бармана след като зае свободното място до едно непознато момиче. Непознато, непознато… Май я беше виждала и преди, което едва ли я правеше непозната, но името ѝ бягаше от ума на тъмнокосата. – Извинявай, познавам ли те?
Реши да си спести малко труд и попита директно.

Мираджен първоначално дори почти не отрази новодошлата. Появата й, предполагаща се за впечатляваща, в очите на Мира я накара да изглежда като едно от онези момичета, търсещи нечие внимание. Затова й обърна погледа си някъде настрани. Обходи с него цялото заведение, но в крайна сметка се спря отново на чашата с алкохола.Бавно, спокойно и все още някак отегчено отпи отново малка глътка от водката. Почти не й се пиеше. Дори парливият вкус на безцветната течност сега не бе толкова приятен, колкото би трябвало да бъде.
Предполагаше, че дори и това "Защо не ми дадеш от същото?" не бе предназначено за нейното питие, за това може би чак думите "Извинявай, познавам ли те?" привлякоха вниманието на блондинката. Обърна се лице в лице с новата си събеседничка, а изражението й съвсем явно отразяваше и мислите й. "Ама ти на мен ли говориш?" въртеше се въпросът в ума на Мира. Та тя бе от най-новите индивиди наоколо, почти никой не я познаваше или поне не я помнеше. За последно се разхождаше така свободно из града през детските си години, а от тогава се бе променила коренно, тъй като последните няколко бяха прекарани при "Ултра". Съмняваше се някой да я помни от преди десетина години. Или пък просто правеше някакво впечатление изминалите няколко дни и караше хората в организацията да я помнят по физиономия.
- Не знам. - в крайна сметка отвърна на момичето.
- Възможно е.
Като нищо можеше да са се срещали из улиците, но Мира нямаше никакъв ясен спомен за госпожицата, която стоеше пред нея.
- Аз съм Мираджейн, ако ти говори нещо. - реши все пак да спомене.

Това име не ѝ говореше нещо. Все едно го чу за първи път, но може би просто не го бе чувала наистина. Робин би приела, че просто се е припознала, но тези черти просто бяха запечатани в съзнанието ѝ. Помнеше това момиче и се измъчваше от факта, че не се досеща откъде я познава. Отпи нова глътка от чашата си все едно следваше нейния пример, но в тайно се надяваше, че мъжкия навик ще я навести и след още няколко глътки все пак ще се досети за нещо повече от няколко познати черти на лицето.
- Аз съм Робин. – представи се, когато с известно закъснение почувства неловкостта на момента. Може пък нейното име да предизвикаше някакви проблясъци у момичето и да успеят да разбулят тази мистерия. Робин обаче бе прекалено нетърпелива, че да се надява на това и след поредната глътка си осигури достъп в главата на Мираджейн. Сериозно не очакваше там да намери толкова много скука и липса на мисли. В нейната винаги имаше какво да се намери и Робин определено се надяваше, че бе единствената чак толкова любопитна, та да можеше да живее спокойна, че никой не знае за шантавите идеи, които ѝ идваха на ум понякога, за хилядите спомени и премълчаните фрази, които определено не искаше да излизат на яве. Въпреки пустотата тъмнокосата все пак намери една самотна мисъл, за която да се залови и в погледа ѝ заигра дяволит пламък.
- Предател, а? – попита без да е съвсем сигурна в предположението си, но пък каква ли друга работа би имала тя в Ултра освен ако не бе заложник, а според онова, което помнеше Робин от краткото си пребиваване на това място, Мираджейн съвсем не бе третирана както се отнасяха с нея. Е, може пък да я бяха склонили да им направи няколко услуги и заради това бяха толкова отзивчиви, докато Робин упорито отказа да съдейства, въпреки че имаше връзки в Ултра и бе далеч по-лесно просто да се присъедини към тях. Тя обаче харесваше независимостта си както от там, така и от утрешните, въпреки че правеше опит да ги открие.

Ако някой някога бе влизал в главата ви, навярно щяхте да знаете какво ужасно чувство е. За това с четенето на мисли говорим. Не съвсем буквалното "влизане в нечия глава". Това щеше да е прекалено брутално. Но пък да чувстваш как някой се спотайва като мишленце насред идеите ти, разглежда архивите на миналото и просто се интересува прекалено много от личното ти пространство (а по-лично от това накъде) бе някак досадно и дразнещо. На нормалните хора им бе добре - те не усещаха или трябваше да са с доста изострени сетива за да почувстват нещо такова, както и леко луднали за да предположат, че някъде някой може да чете мисли. Мираджейн, като също толкова способна в тези трикове колкото и събеседницата си, съвсем бързо осъзна какво се опитва да направи момичето. Инстинктивно спря достъпа до абсолютно всички подробности, оставайки Робин просто с информацията, че някога е била в Ултра. Така и не успя да се разбере обаче какво точно бе ставало там, какво бе държанието на учените към нея и най-малко пък фактът, че от тогава Мираджейн няма абсолютно никакъв проблем с убийствата, а дори инстинктът за такива вече й бе новият вроден дефект.
- Не провери ли и какви гащички нося? - попита някак заядливо, но все пак с насмешлива нотка.
Лукава усмивка се изписа на лицето на блондинката. Робин бе прекалено далеч от истината. "Предател" бе думата, която най-малко описваше Мира. Та тя бе една от онези, които искаха да заврат учените на Ултра в на кучето.. Нека не казваме къде. Не звучи приятно. Но пък на Джейн никак не й пречеше малко да изпробва момичето срещу себе си.
- И какво би направила ако съм предател? Ще ме заловиш? Ще ме предадеш на някого? Или пък ще ме оставиш да си тръгна сякаш не си ме срещала?