i was in the winter of my life, and the man i met along the road were my only summer. - преди шест години |Camille and John|

Ултра. Така се наричаха значи. Може би ако Хестлър се интересуваше повече от тези неща с еволюирането и собствената си безопасност щеше да запомни името на псевдо организацията им, но тъй като безопасноста и’ не беше от голямо значение, дори не си правеше труда да ги запомни, може би след около двадесет минути отново умствено щеше да ги нарича „онези с костюмите” или „костюмарите”, което си беше едно и също. Честно казано наистина се чудеше защо вместо да се крият в метрото „утрешните хора” просто не се опълчеха на Ултра. Е да щеше да има война, щеше да е грозно, но тя наистина вярваше, че Утрешните хора щяха да победят, макар и да нямаха способноста да убиват, като обикновените хора. За сметка на това пък, бяха доста по – хитри, по – умели, по – посветени на своята кауза, жадуваха за свобода, а когато някой копнее за свобода, той е готов на всичко, за да си я набави, щеше да направи и невъзможното.
Въпреки всичко реши да запази мислите за себе си, все малцина споделяха нейното мнение, а „лидерът” на Утрешните хора едва ли бе един от тях, все пак той е този, който ги бе довел тук, Камил разбираше че бе за тяхна безопасност, но наистина се чудеше защо се крият. Естествено нейните идеи винаги завършваха катастрофално, може би защото всички бяха ужасни, а тази надали беше нещо по – различно.
- Макар и метрото да е малко гадно място за криене, си добър лидер. Мислиш за безопасността на всички тези хора, а това малцина го правят, повечето гледат да опазят само и единствено себе си, независимо на каква цена. – промълви тя точно преди мъжа да успее да се телепортира пред нея и да препречи пътя и’. Бе толкова близо до него, че за момент дори и’ стана неудобно, особено когато не отдели погледа си от неговият. Гледаше го право в очите, опитвайки се да го „разгадае”, очакваше да види нещо поне малко зло , някаква задна умисъл зад всичко това, зад създаването на леговището, зад приютяването на всичките еволюирали и наистина се надяваше да види това, защото иначе всичко изглеждаше наистина безсмислено. Не вярваше, че на някой му пукаше чак до толкова за останалите, за непознати като нея самата, но взирайки се в очите му тя видя такава мекота, искреност, дори сигурност. В действителност в момента се чувстваше толкова сигурна, макар и да не го познаваше, да не знаеше абсолютно нищичко за него.
Влизайки в залата за тренировки, Камил меко казано ахна, до сега не беше влизала тук и определено надминаваше представите и’, беше ... беше единственото хубаво помещение тук, а и освен това благодарение на „прекрасното” си минало, знаеше как да я оползотвори пълноценно.
- Не, а и не мисля, че е точно риск. Естествено ако се скъсат винаги могат да бъдат заменени. – отново се обаждаше непукизмът и’, но тя не беше от онези момичета, които постоянно гледаха дали маникюрът и дрехите им са перфектни, а и надали имаше нуждата от хубави дрехи тук долу, нямаше как да ги оползотвори, така че можеха поне да си отидат по достоен начин.
- Може би златокоска ми харесва, но за да не става странно...Камил. – името не бе едно от нещата с които се гордееше, тя мразеше всичко, което родителите и’ бяха дали, за това започваше да намразва и самото име. – Ами твоето име? Или предпочиташ „великият лидер”, басирам се че наистина ще вдигне самочувствието ти. – съвсем лек смях се откъсна измежду устните и’, но такива моменти не бяха типични за нея, за това просто се опита да игнорира момента, преминавайки към следващ. Телепортира се точно зад мъжа, увивайки ръцете си в хватка около врата му. В телепортирането можеше и да не я биваше и това, че стигна там където искаше да си беше истинско чудо, чиста доза късмет, в ръкопашния бой я биваше, все пак животът учеше всички по един или друг начин.
- Ще тренираме ли вече? – прошепна в ухото му, а устните и’ се извиха в едва забележима усмивка, след което отпусна захвата съвсем малко, но достатъчно, че да се измъкне, но именно това целеше. Иначе къде беше забавата!?

Тази близост...не можеше да отрече, че в действителност и' харесваше, но какво ли си мислеше по дяволите!? А и освен това имаше нещо, което не и' харесваше, това бе тя да бъде повалената. Беше свикнала да печели и това тялото и' да е притиснато от някой победнически на пода, не и' допадаше що се отнасяше до тренировката им.
Тя нямаше да се остави победена, особено от мъж, гордостта и' не го позволяваше. Щеше да се напрегне, да направи няколко изключителни добри телепортации, да блокира мислите си, за да не издаде ходовете си, щеше да приложи няколко хватки, които бе научила от подобни случаи, които далеч не бяха просто тренировки и щеше да използва хитрост.
Знаеше, че ще победи, искаше го, следователно щеше да го постигне, макар и да знаеше от останалите, които си нашепваха, когато никой не ги гледаше, че "лидерът" им е бил един от ... онези. Един от Ултра, което със сигурно му даваше огромна преднина пред Утрешен човек, камо ли към някой, който на скоро бе еволюирал, но блондинката все някак си щеше да се справи, стига да се отърсеше от всички свой мисли. Да не му позволяваше да влезе в ума и', макар и да беше наистина трудно да изолира всичките си мисли.
"Искам да науча всичко...Джон" отвърна най - накрая на телепатичния му въпрос, а след това усети как всичко изведнъж стана по - леко, тялото и' бе свободно, захвата на ръцете и' отпуснат, отново можеше да движи тялото си, а той...той беше в другият край на помещението, скръстил ръце пред гърдите си.
За един кратък момент, който всъщност се стори за наистина дълъг и неловък в мислите на Камил, тя просто бе останала на пода, повдигайки се на лакти и гледайки към него. Отново почувства онази безопасност и сигурност, макар че беше на път да и' сритат задника или може би тя да срита неговият, въпреки че с всяка следваща секунда и всяко негово следващо действие увереността и' се стопяваше и постепенно, несигурността заемаше главно място в тялото и', показвайки го явно.
Момичето се изправи, изтупа дрехите си и се подсмихна щом видя каква отбранителна позиция бе заел Джон, сякаш тя наистина представляваше заплаха за него, а точно в този момент на неувереност едва ли представляваше заплаха за когото и да е било, камо ли за него.
Опита се да последва съвета му, опита се да го изолира от всичките си мисли или поне да изолира себе си от тях, опита се съзнанието и' да придобие вид на бяло платно, толкова чисто, избистрено, искаше да последва инструкциите му и да изгради стена около съзнанието си, чрез която щеше да му е непосилно да прочете някоя нейна мисъл, но тя бе толкова слаба, толкова нова в цялата тази работа и все пак след минута на съсредоточение и спокойствие единственото, което чуваше бе тишината, не чуваше дори собствените си мисли, мислеше че е постигнала това, което трябваше, а сега оставаше да го изненада, което беше по - трудното. Не изглеждаше особено лесно и все пак реши да пробва.
Не се телепортира, просто започна да крачи, скъсявайки разстоянието помежду им, което от части изглеждаше наистина хумористично имайки предвид позата, която бе заел. Но тя вече не чувстваше онази несигурност, в същност бе доста сигурна в действията които щеше да предприеме.
Заставайки точно пред него Камил направи може би най - глупавото нещо, което някога бе правила. Тялото и' се приближи максимално до неговото, а устните и' намериха тези на Джон, и долепяйки ги до неговите, просейки си целувката за която копнееше още щом се изправи на лактите си в онзи момент и го погледна от другия край на залата, но колкото и да не и' се искаше момента да приключи, трябваше да сложи край. Телепортира се зад него, подсичайки му краката, така че да се строполи на земята.
- Не се лъскай, всичко беше заради тренировката, искаше изненада, получи си я. - момичето се подсмихна леко, обръщайки се с гръб към него и продължавайки да крачи към отсрещният край, където бе и преди малко. Това бе един от малкото случаи в които Хестлър се правеше, че нещо което наистина и' бе харесало, всъщност не и' допадаше, а и беше втората и' лъжа към него в рамките на двадесет минути, това си беше някакъв рекорд от нейна страна.