Гората

by **Daniel.** Mon Feb 10, 2014 6:07 pm

Дан вървеше сам, но определено този път не можеше да се каже, че разходката му беше безцелна. Напротив даже, целта му крачеше доста пред него, неподозираща нищо за това което се очакваше да и' се случи.
Теренът който изпитваше стъпките на Даниел, този път беше рохкавия слой земя, в гората. Притесняваше го известно факта, че стъпките му не бяха едни от най - тихите, имаше доста клонки, камъчета, които просто създаваха ненужен шум, но за негов късмет "жертвата" му беше прекалено далеч, доста на пред и надали чуваше и усещаше, че някой я следи.
Може ако мъжът все още бе притежател на силите си щеше да постигне отмъщението си преди много време, но сега разчиташе само на човешките си способности. Нямаше я телепатията, с която можеше да прочете мислите и', вместо да я следва от седмици опитвайки се да намери подходящият момент, за да направи това което най - съкровено искаше. Нямаше я също телекинезата, която щеше да му помогне за отмъщението, без да се налага да цапа ръцете си, но това не беше най - лошото. Най - лошото беше, че телепортацията можеше да му помогне доста днес, можеше просто да се телепортира до нея, след което да ги телепортира на някое подходящо и усамотено място, където нямаше да има свидетели на следващите случки, но не сега всичко трябваше да виси на косъм, ако тя го усетеше, всичко щеше да се провали. Седмици труд на вятъра, а и повреждането на колата на "жертвата" не беше лесна работа, трябваха си доста изчисления и физически труд, за да може колата на блондинката да се "повреди случайно" точно на средата на пътя. До безлюдната гора. Естествено имаше си и своите плюсове на това да си човек, все пак ако все още имаше силите си нямаше да може да я убие, вместо това щеше да се появи онзи пищящ шум в главата му, давайки и' преднина да бяга. В такива моменти той наистина искаше да бъде един от малцината с тази "дарба", която Ултра даряваше на своите агенти - предатели, но вместо това той бе останал верен на Утрешните хора и си бе изпатил от това.

Още няколко заветни крачки, които го деляха от сладкият момент за който мечтаеше от както се предполагаше, че е мъртъв. От както момичето, което обичаше му заби нож в гърба или по - точно куршум близо до сърцето, но не достатъчно близо, че да умре.
- Изненада, Клара. Надявам се да се радваш, че ме виждаш. - каза с типичната за него ирония, като устните му се извиха в някаква извратена, манияшка усмивка щом момичето се обърна.

by **Clara;** Mon Feb 10, 2014 7:37 pm

Това се случваше единствено по филмите, нали? Повтаряше си го, докато колата забавяше ход и накрая просто спря, отказвайки да запали повторно. Действително се случваше само по сценарий и беше наивно от нейна страна да тръгне из гората в търсене на обхват, но имаше ли друга възможност? Единственият плюс, с който разполагаше на своя страна, беше липсата на онзи влудяващ шум, възпиращ я от правото да се защити. Не приемаше способността да убива като нещо повече от необходимост и полезно качество при нужда.
Вървеше сред сухите листа и клони и малкото останал сняг, оставайки глуха за стъпките зад себе си. Може би нямаше да ги чуе въобще, но можеше да улови чуждите мисли освен ако не бе толкова дълбоко потънала в своите. Нервно опитваше да набере някой номер из наличните в списъка с контакти, но чуваше единствено познатия глас, съобщаващ, че се намира извън обхват и връзката не може да бъде осъществена. Това бе моментът, в който паниката трябваше да я завладее, но не успяваше. Клара намираше логично обяснение за всяка съмнение и предполагаше, че нещо не бе наред с колата и се бе заблудила, че има достатъчно бензин. Това бе единственото логично обяснение, което човек с бегло разбиране в тази сфера можеше да си даде, за да успокои нервите си.
Някъде след близо десет минути лутане блондинката улови чуждите мисли и забави ход. В началото се надяваше да се натъкне на някаква случайна помощ, докато не разпозна гласа. Вярваше, че се заблуждава. Шансът да го срещне отново беше минимален или поне винаги се бе надявала да е такъв, защото не знаеше как да реагира, ако отново застане срещу познатите сини очи. В същото време се страхуваше от реакцията на отсрещната страна, защото опитът за убийство не бе нещо, което се забравяше нещо освен при остра форма на амнезия, от която бе сигурна, че Даниел няма да страда. Нямаше причина за това.
- Даниел… - успя да каже единствено името му. Не бе сигурна дали е радостна да го види. Може би трябваше да е. Поне бе сигурна, че е жив, че опитът да направи всичко както трябва бе успешен, но не можеше да си позволи да се зарадва наистина. Не и когато нещо в стойката му подсказваше за напрежение и прикрит гняв. – Какво правиш тук?
Заслужаваше да получи отговор предвид обстоятелствата, които след появата му тотално не съответстваха на всички онези логични обяснения, с които успокояваше нервите си. Усмивката от негова страна също не помагаше, единствено засилваше онзи страх от реакцията на отсрещната страна, но вероятно си я заслужаваше, каквато и да бе. Тя винаги намираше начин да си заслужи нещо, което не спадаше в графата „предпочитани“.

by **Daniel.** Mon Feb 10, 2014 8:18 pm

Ядосан, раздразнен, гневен, Даниел мислеше че емоциите му щяха да са приблизително подобни до изредените щом дойдеше този момент, но не. Тези емоции изобщо не присъстваха у него в този момент, изпитваше единствено жаждата за мъст, придружена от неудържимото удоволствие което щеше да последва. А може би нямаше да е доволен, може би щеше да му е безразлично, дори малко мъчно, че все най - накрая целта му бе изпълнена, житейската мисия го кажете дори, но погледнеше ли я не можеше да мисли за празнотата, която евентуално щеше да последва след това, можеше да мисли единствено за облекчението, което щеше да настъпи, онзи кратък миг в който нямаше да осъзнава добре какво бе направил и щеше да се радва, да бъде спокоен, може би.
А може би съвсем други емоции щяха да се породят у него, кой знаеше, все пак пред него не стоеше случаен минувач, стоеше Клара, която той толкова бе обичал, но явно всичко си имаше своя край и тя бе решила да сложи техния край, както и краят на живота му.
- Вярно, трябваше да съм в рая или по - скоро ада. Е, ще трябва да поработиш върху мерника си, красавице, не е особено точен. - иронията се преплиташе със сарказма и от време на време сериозността му, определено бе необичайна комбинация, но напоследък в живота му имаше доста необичайности.
Хестлър се доближи до блондинката, скъси дистанцията между тях до максимум като улови кичур от косата и', заигравайки се с него. Ароматът и', онзи неин парфюм, тази физическа близост между тях, навя му толкова спомени, от които ако не бе завладян от всички тези негативни чувства и мисли щеше да го обземе носталгията, но сега...изпитваше само отвращение.
- Подготвил съм ни много забавления, скъпа. - долепи устни до ухото и', шептейки. Отново се усмихна и отново се долавяше онова развращение изписано по лицето му. Знаеше, че момичето можеше да се телепортира, да го "нокаутира" с телекинезата си, но по някаква причина в момента не я възприемаше като еволюирала, възприемаше я като лесна плячка, която щеше да измъчва и накрая да убие, а може би направо щеше да убие, за да не губи време.

by **Clara;** Mon Feb 10, 2014 9:12 pm

Нима? В мислите му разкриваше една единствена цел, предизвикала тази не чак толкова случайна среща, и тя съвсем не звучеше забавно. Нещо действително се бе случило с главата му, ако приемаше убийството за нещо забавно. Клара никога не бе поглеждала на него по друг начин освен на нещо, на което е способна и може да се окаже полезно в даден момент. Нещо като силите, които можеше да използва, за да си спаси кожата в момента, но имаше ли смисъл, ако Даниел нямаше да се откаже. Поне не виждаше такава възможност. Щеше да му отнеме известно време да я открие отново, защото този път щеше да бъде по-внимателна, знаейки, че някой някъде там желае нейната смърт, но рано или късно щеше да я намери и сигурно този път нямаше да има възможността да се измъкне. Така че имаше ли смисъл наистина да опитва? Нямаше способност да вижда в бъдещето, но знаеше как точно ще се случи всичко още преди дори да бе помислила да действа в тази насока.
- Нима? – повтори въпроса на глас, подхващайки част от неговата ирония. Беше на място в комбинация с неговите мисли, които в момента кънтяха в нейната глава. – Защо тогава просто стоиш пред мен? Защо още не си действал? Не искаш ли да срещнеш същия онзи объркан поглед, предизвикан от неочаквано предателство?
Нямаше да си позволи да бъде слаба точно сега. Отдавна не си го бе позволявала. Слабостта я правеше лесна за манипулиране, а Клара бе твърде решена повече да не попада в такава ситуация. Не искаше да зависи от хора, които да ѝ казват какво да прави. Нямаше да позволи и на неговото присъствие по някакъв начин да ѝ повлияе, точно както бе преглътнала моментната радост, че все пак е жив. Вместо това щеше да се усмихва на криво и да го предизвиква, докато не разбере причината за това бегло колебание. Нямаше да избяга от вероятната си смърт не само защото единствено щеше да я отмести за по-далечна дата, но и защото това също бе проява на слабост.
Близостта му навяваше твърде много приятни спомени, които я разконцентрираха, затова Клара направи крачки назад като в същото време го избута по-далеч от себе си, стараейки се да не влага излишна сила в това действие. Не искаше да завърши с изхвърлянето към някое от близките дървета.
- Не ми казвай, че изведнъж си се разколебал, когато най-сетне си на крачка от желаното. – отново наруши тишината блондинката.

by **Daniel.** Tue Feb 11, 2014 6:10 pm

Дали наистина не се разколебаваше? Нима щеше да се откаже когато бе на път да постигне желаното още от онзи шибан ден в който се събуди в болница и осъзна какво се е случило, денят в който осъзна за предателството на момичето, не нямаше да се размекне при вида на миловидното и’ лице, красивите и’ черти. Нямаше да го обземе носталгията и да я пусне да си върви, да я остави на мира и може би да напусне дори града и живота и’ защото нали именно това бе целта, която я подтикна към действията и’!?
Всъщност не беше особено сигурен какво я бе подтикнала към предателството и’, но щеше да разбере, просто нямаше да е сега и определено нямаше да е от нея, а можеше и да не разбере, но плановете му бяха само един да излезе от тази гора, а той винаги бе подценявал блондинката за нейните способности, сигурно тя щеше да е тази която щеше да се измъкне жива, но Хестлър някак си не вярваше, че ще е толкова глупава отново да тръгне срещу него, не мислеше че ще има тази сила, психическата нагласа за това, особено след като първият и’ опит бе неуспешен, лично той щеше да се притеснява да предприеме втори опит, туко виж пропусне отново и да си навлече двойно повече гняв, а сегашният му бе достатъчно, та той бе готов да извърши убийство, какво ли щеше да направи ако се насъбере още повече гняв в него!? При това Дан не мислеше да се размине на момичето с лесна и бърза смърт, не, той мислеше да изпита болката която той бе изпитал, болката от предателството, която сега щеше да изобрази физически върху нея, не мислеше да и’ прави подаръци като бързата и безболезнена смърт, не се чувстваше особено като „Дядо Коледа” в момента, за такива щедри подаръци, макар че това да я гледа как се мъчи, заради него си беше изключително голя подарък за него самият, а ужаса и’, ужаса който усещаше, че блондинката изпитва още преди да е почнал караше устните му да не свалят извитата форма от лицето му, която бяха образували и въпреки това тя все още се опитваше да се прави на силна.
- Няма нужда да се преструваш на силна, Клара, познавам те достатъчно добре, за да разбера кога те е страх. Поне в последните си мигове можеш да спреш да се преструваш по дяволите или вече до толкова си свикнала да го правиш, че си забравила какво е да бъдеш себе си!? – думите му, толкова обвинителни и променящи своята тоналност към по – висока с всяка следваща, която произнасяше и вече бе достигнал онази точка в която яростта бе обладала цялото му съзнание, беше забравил кой стои пред него, беше забравил всичко и единствените му мисли включваха блондинката и пистолета, който бе напъхал между колана и панталоните си, отзад. Пръстите му трепнаха към оръжието изваждайки го докато стъпките му отново я приближаваха, минавайки зад нея, той опря пистолета в гърба и’.
- Все още ли мислиш, че ще се откажа? – плъзна пистолета надолу към кръста и’, като съвсем малко наклони дулото на долу. – Мога да те обездвижа, да те парализирам и да те оставя да живееш в ужас, че някой ден ще дойда да те убия и ти няма да можеш да се защитиш. – това не бе неговият глас, звученето беше същото, излизаше от устата на същият човек, но не беше Даниел. Беше психопат, именно в това го бе превърнала тя.
- Или пък просто да те убия, по начина по който ти щеше да убиеш мен? – пистолетът отново плъзна по тялото и’, но този път нагоре, поставяйки го точно там където се намираше сърцето и’.

пс;извинявай за забавянето.

by **Clara;** Tue Feb 11, 2014 7:35 pm

- Ти не си убиец, Даниел. – каза Клара, запазвайки с усилие безгрижността на тона си. Или пък беше. Колко време се страхуваше от тази среща лице в лице, че да не знае за вероятните промени в живота му. – Не би ми го причинил.
Не и знаеше истината, но незнайно защо тя продължаваше да я пази единствено за себе си. Сигурно щеше да я узнае след време и всичко това би изглеждало излишно и грешно, но вината отново падаше върху нея, защото можеше да приключи всичко сега и просто да продължи по пътя си след като му даде всички отговори, които заслужаваше, но за които по някаква причина не я питаше пряко. Вместо това я заплашваше.
- Освен това не си в състояние да ме убиеш. – продължи, но този път не успя да улови страха преди той да се прокрадне между думите. Чувстваше опряното дуло до тялото си и как времето ѝ изтичаше. Разбираше онова, което изпитваха хората в последните секунди или минути от живота си и факта, че краят не зависи от нея, а от друг не само я караше да се чувства безсилна, но и я изнервяше. Ако действително можеше да я убие, то предпочиташе просто да го направи, а не да я изнервя преди това, да я кара да очаква изстрела всеки момент. Едва го разпознаваше сред онова, в което се бе превърнал и за което тя бе помогнала. Егоистично бе от нейна страна за момент да предпочете себе си пред него, но все си повтаряше, че го направи с умисъл, който далеч не криеше лична изгода. Затова и бе толкова сигурна, че не е в състояние да я убие и в момента просто опитваше да я изплаши. Онзи Даниел, който остави зад себе си все още полудяваше при всеки опит за убийство или поне така трябваше да е.
- Нямам проблем с точността. Умишлено пропуснах целта. – призна накрая, но отново премълча цялата история. Звучеше просто като защита спрямо думите му от по-рано. В същото време придобиваше някакви форми на изповед. Сигурно имаше извършени грехове, за които в момента не се сещаше, но можеше поне едно нещо да поправи преди да напусне този свят. След това не я интересуваше дали Даниел щеше да предпочете да действа или да я пусне. – Знам, че звучи като жалък опит да се спася, но повярвай ми това убийство бе в твоя полза. Просто си заслепен и неинформиран, за да го осъзнаеш. И ако действително можеш да ме убиеш сега, то значи съм се провалила, защото целта бе да запазиш силите си.
Очакваше да изпита нещо по-различно от страх за живота си. Може би някаква лекота и спокойствие, че се бе отървала от тази тайна, но нищо не се случи. Не бе сигурна, че изповедите трябваше да действат по такъв начин, но вероятно зависеше от психическата нагласа, а тя вече се бе предала и отказала от вярата, че имаше някакви опции в настоящата ситуация.

by **Daniel.** Tue Feb 11, 2014 8:02 pm

- А не е ли просто жалък опит да се измъкнеш от ситуацията, честно казано очаквах повече от теб. - не вярваше на думите и', но не я питаше и за истинската причина, която я бе подтикнала към действията и', някак го беше страх. Беше го страх от истината, която евентуално блондинката щеше да му поднесе и която той можеше да не хареса особено или заради която щеше да съжали за собствените си действия, но ако сега я убиеше, можеше никога да не разбере мотивите и' или още по - лошо, да ги научи и да разбере, че я е убил напразно и тогава вината да го залее целият, а вината беше нещото с което не можеше да живее и не само той, всеки нормален човек.
- Тогава ме информирай по дяволите! Защо го направи? Знаеш колко много значеше за мен, Клара, защо по дяволите се опита да ме убиеш? - тонът му отново бе повишен и преди да се усети бе започнал да вика, но предполагам мястото бе идеално за целта, никой не можеше да ги чуе, да ги види, да стане свидетел на нещо, което не трябваше.
Даниел имаше толкова много въпроси, но не можеше да ги зададе, не искаше да узнава отговора, предпочиташе собствените си хипотези и измислици, пред реалните отговори, които можеха да спомогнат за нейното убийство, а точно в този момент той се беше разколебал да я убие, беше неговият момент на слабост, който спомогна за факта, че Клара вече нямаше опряно оръжие в тялото си, а самият Даниел се бе отдалечил на няколко крачки от нея и се бе обърнал с гръб.

За едно грешеше, той беше станал убиец, вече бе убил, за да успее да я намери, беше убил, за да може да повреди колата и' и да спре точно тук, на това самотно, откъснато от цивилизацията място.
- Не ти вярвам, Клара но ако наистина ... ако хипотетично казваш истината, явно си се провалила в "мисията" си, силите ми ги няма, хайде сигурно вече си по - спокойна, можеш да използваш твоите, за да избягаш, но ако го направиш искам да знаеш, че ще те намеря... - даде и' право на избор дали да я убие сега или да и' остави още няколко дни живот, но след това може би смъртта и' щеше да е много по - лоша, но ако останеше...ако останеше, той щеше да се разубеди, та той бе на прага на разубеждението, дори сега бе объркан и не знаеше какво да прави, защото пред него не стоеше някой към който таеше омраза, стоеше срещу някой, който го беше наранил и точно в момента се чувстваше като петнадесет годишно хлапе, чиито хормони бушуваха и не знаеше как да се справи с всички тези емоции преминаващи през него. Сигурно приличаше на луд, та той си се чувстваше луд в момента.

by **Clara;** Tue Feb 11, 2014 8:40 pm

Не очакваше внезапното отдръпване. Всъщност очакваше всичко друго, но не и това. Не очакваше това колебание от негова страна и несигурността в предишната цел. Клара искаше да е готова за смъртта си и не пропускаше нито една мисъл, преминала през съзнанието му и настоящата несигурност я обърка. В първия момент наистина изпита желанието да избяга, докато имаше възможност. Знаеше, че той ще я намери, но сигурно няколко дни повече си заслужаваха. Поне преди минути имаха някаква стойност за нея, но вече не бе толкова сигурна. Тези няколко дни щеше да прекара в страх и очакване, така че предпочиташе да получи смъртта си сега.
- Значеше? Значи вече не знача нищо за теб? – незнайно защо се бе надявала на нещо по-различно. Сигурно сама се бе заблудила, докато опитваше да забрави за него и просто се надяваше, че е жив някъде там без да опитва да го потърси. Никога не бе изглеждало като добро решение, въпреки че трябваше да му разкаже всичко още тогава, а не да чака нещата да се влошат дотолкова, че някъде преди да посрещне смъртта си да разказва причините за неговата.
- Ултра бяха хвърлили око на силите ти, а знаеш, че това завършва по два начина – с тяхното отнемане и превръщането в перфектен техен агент. За теб тяхното намерение бе ги отнемат, а нямаше как да стане, ако беше мъртъв. Знаех, че изстрела няма да те убие, но за тях изглеждаше достатъчно мъртъв, че да те оставят на мира. – стараеше се да не спестява и думичка като се обърна към него. Държеше да гледа към него, когато казваше всичко това, дори и Даниел да бе с гръб към нея. Пак чувстваше, че е го е казала, гледайки го в очите. – И няма да опитвам да избягам. Явно е, че вече си взел решение и няма да се откажеш, така че каква е ползата да живея в страх, докато отново се появиш. Честно казано съм изморена от това чувство, така че ще ми направиш услуга, ако просто ме убиеш тук и сега.
С всяка дума блондинката правеше по една ситна крачка към него, докато не усети отново онази близост помежду им, но вече не си спомняше времето преди всичко да стане толкова сложно. Тази близост ѝ се стори хладна и неприветлива. Може би защото я свързваше в оръжието в ръцете му и възможността във всеки момент куршума все пак да полети към нея, ако Даниел някак успееше да подреди мислите си и най-накрая да реши какво точно иска да постигне.

by **Daniel.** Wed Feb 12, 2014 1:19 pm

- Нима очакваш след всичко станало все още да значиш нещо за мен? И защо? За да изстреляш още един куршум ли? – тонът му бе равен, имаше някаква студенина в него, нещо което го правеше зловещ, но макар и маската, която бе сложил в този момент, маската на един непукист, той се чудеше дали все още не го бе грижа за нея, в момента не можеше да мисли трезво, беше прекалено объркан. Дали беше възможно след всичкото, което бе направила, той все още да държеше на нея, дали тя не го лъжеше, за да се измъкне от ситуацията в която беше, но така или иначе щеше да остане жива, нещо в него просто не му позволяваше вече, не можеше да я убие, не можеше да сложи край на живота и’.
- Може би значиш, но това не променя нищо, просто доказва какъв сляп глупак съм, за да ми пука след всичко сторено от теб. – най – накрая се обърна към нея, припомняйки си думите и’ от преди малко. Ултра не беше хвърлил поглед върху неговите сили, те хвърляха поглед върху тези на всички утрешни хора, защо той да беше по – специален? Но може би щом не са искали да го убият, все пак е бил късметлия и в двата случая, предпочиташе Ултра да отнемат силите му, от колкото да получи куршум от любимата си, та те и без това му ги бяха отнели няколко седмици след случката, каква ирония,а ? Явно просто му е било писано да стане нормален човек, сега просто трябваше да се приспособи, което бе трудно тъй като след цялото това време в което нямаше сили, той все още не беше свикнал.
- Да приемем за един момент, че казваш истината...тогава защо не ме предупреди, Клара? Ако ми беше казала всичко щеше да е различно ... предполагам. – всъщност не беше убеден, че ще е различо към по – добро, най – вероятно щеше да докара белята и на двамата и и’ двамата да бъдат мъртви до момента, изобщо нямаше да провеждат този разговор. Нима можеше да я обвинява, че е мислела за него, че е мислела за себе си? Но можеше ли да и’ прости, да дори тя искаше ли неговата прошка, искаше ли да загърбят миналото, може би ако искаше това, щеше да го потърси, за да му обясни след като всичко е свършило, но не тя не го бе потърсила, може би той не значеше вече нищо за нея. Имаше толкова много въпроси в ума му, на които просто нямаше отговор и може би беше най – добре да остане така.
- Защо не ме потърси след това, защо се скри и не ме потърси? – отново повиши тон. Може и да не искаше отговор на останалите въпроси, но точно на този въпрос трябваше да бъде отговорено, точно този отговор искаше да знае, трябваше да го знае.
- Няма да те убия, Клара, не мога. Предполагам просто не съм като теб да насоча оръжие към някой на който държа и да дръпна спусъка ... – имаше лека ирония в начина по който се изказа, в думите му. До преди малко мислеше, че е способен да я убие, но сега не беше сигурен в това, изобщо даже.
Даниел скъси още малко дистанцията помежду им, слагайки ръка на бузата и’, като с палеца помилва лицето и’.

by **Clara;** Wed Feb 12, 2014 5:40 pm

Защо трябваше да говори толкова хипотетично? Сигурно и тя би го направила. Клара казваше всичко това твърде късно и във възможно най-неподходящото време, при което всяка дума звучеше като лъжа. Сама не вярваше в това, което казва, въпреки че знаеше, че е истина. Твърде много звучеше като опит да се измъкне. Действително го искаше, но една крачка я делеше от това желание. Имаше възможност да се измъкне от тази гора и да бъде на всяко място, за което се сети. Вместо това продължаваше да се обяснява, въпреки че бе казала онова, което го интересуваше. Или пък имаше още?
Очакваше въпросите след своите думи. Те звучаха по-скоро като начало на един напълно нов разговор, който не включваше заплашителни реплики, а не като края на какъвто и да било разговор. Блондинката сведе поглед, когато ръката му я докосна. Не смяташе, че заслужава нещо такова след всичко, което му бе причинила, а може би не искаше да среща погледа му при отговора си. Изглеждаше по-лесно по този начин.
- Не помниш ли при какви условия трябваше да направя своя избор? Съмнявам се, че би било по-различно, ако те бях предупредила. Тогава този вариант изглеждаше по-добър. – по гласа ѝ личеше, че сега съжалява, но едва ли имаше полза. Въпреки силите си Клара не можеше да върне времето назад, а и да го направеше, все още виждаше този вариант като по-добър, дори и да знаеше последиците от него.
- Исках да ти кажа всичко по-рано, но не бях сигурна, че е правилно. – продължи, но този път не вярваше, че е постъпила правилно. Може би ако му бе казала, той все още щеше да разполага със способностите си и действително всичко щеше да е различно. – Колкото повече отлагах, толкова повече се страхувах от реакцията ти, ако ме видиш отново и мисля, че имам право предвид на какво бе готов преди минути.
Трябваше да е нещо добро, колкото и нелогично да звучеше опит за убийство да спада в тази категория, но тя бе объркала всичко. По-лошото бе, че този опит не бе единствената грешка, а като погледнеше назад виждаше още.
- Съжалявам, че ти причиних всичко това, че трябваше да преминеш през всичко заради мен. – едва сега намери сили да го погледне отново. Винаги се бе страхувала да признае през себе си, че не трябваше да очаква нещо повече от студенина в отношенията от негова страна, но след като преживя всичко, докато даваше отговор на всеки негов въпрос осъзна, че точно това заслужаваше.
- Не, не си глупак, Даниел. - добави след малко. - Глупаците не биха се поколебали да натиснат спусъка без да се вслушат в нечии думи. Те правят грешки, мислейки че са прави.
Негласно описваше точно себе си и го правеше умишлено, защото бе глупачка, за да вярва, че нещата можеха да се оправят след тези думи.

by Sponsored content

Гората

Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората

Re: Гората