преди ден; джон и зоуи.

Зоуи забърза крачки напред, когато осъзна, че двама мъже я следяха. В града беше от едва няколко дни, а вече бе успяла да си създаде неприятности. Но кой би предложил на шестнадесет годишно момиче работа? Достойна работа. Зоуи не проявяваше никакъв интерес да продава неоскверненото си тяло, за да може да се справи в този милионен град. Щеше да намери друг начин. Винаги успяваше. За четири години, откакто баща ѝ я бе прогонил, Зоуи намираше начин да оцелее. Жените в семейството ѝ бяха силни, надарени със силна воля и непоклатимост. Беше в кръвта на малката Кобърн да оцелее, като в същото време запази достойнството си. А силите ѝ също ѝ помагаха.
Всъщност, именно те я бяха забъркали в цялата сценка, която се разиграваше в момента. Осъзна, че човечността у хората умира с всеки изминал ден и те се превръщат в същински животни, търсещи само начин да угодят на собствените си нужни и желания и да изкарат пари, които да им осигурят дори приятен задгробен живот, независимо дали това значи да предложат на малко момиче всякакви мръсни неща, знаейки, че неудобната ситуация, в която бе изпаднала девойката, щеше да бъде само в техен плюс. Но не и при Зоуи. Обстоятелствата я налагаха да използва силите си, бутайки настрана мъжа от себе си. След това се телепортира на улицата и, с целия ѝ късмет, позволи на няколко очевидци, включително мъже от Ултра, да я видят. Беше ясно, че не владееше силите си толкова добре. MМного рядко прибягваше до тях, защото се страхуваше от това какво може да ѝ направят хората; същите хора, които служеха само и единствено на себе си и това, кое е най-добре за тях. А момиче, което умее да чете мисли, да се телепортира или да отблъсква противни мъже само с мисъл щеше да взриви представите на целия свят. Последното нещо, което Зоуи искаше бе да се превърне в лабораторен плъх.
Направя рязко завой встрани и влезе в тъмна уличка. Още няколко крачки навътре и Зоуи осъзна, че уличката нямаше изход. Обърна се и бе готова да се измъкне от капана, когато двамата мъже я пресрещнаха.
- Моля ви - поде Зоуи, - не предприемайте никакви действия - предупреди ги. - Не искам да ви нараня.  
Мъжете не я послушаха. Насочиха пистолети към нея, които само с мисъл полетяха към отсрещната стена, където се разглобиха и паднаха на земята. Един от мъжете се затича към нея, ала преди да я стигне Зоуи го запрати към контейнера за боклук до тях. Чу с елек пукот, вероятно натрошена кост. Зоуи не обичаше какъвто и да е вид насилие, не искаше да нарани никого. Защо винаги трябваше да става така?

Зоуи следеше агентите с поглед, чакайки ги да нападнат, за да може да се защити. В крайна сметка щеше да се телепортира, ако успееше да вкарам малко ред в мислите и емоциите си. Тогава незнайно откъде се появи млад мъж иззад агентите, чието присъствие Зоуи на секундата отбеляза заради силните емоции, бушуващи в него. За съжаление нямаше време да открои по-силните емоции и да разбере какво или кой бе източникът на тези емоционални вихрушки, образували се в мъжа. Вниманието ѝ бе насочено към агента с пистолет в ръка, готов да изстреля фатален куршум. Но мъжа, сякаш от нищо се появи пред него и го повали.
Зениците на Зоуи се разшириха при съзнаването расата на мъжа. Последно се бе срещала с утрешен преди месеци във Флорида. По-голямо от нея момиче само с две години, Джесика бе успяла да намери собствено жилище и приюти Зоуи за няколко месеца преди да отпрати момичето, карайки я да изчезне далеч от щата. Самата Зоуи останана с впечатлението, че Ултра са я хванали. Или по-лошо...
Отнесена в мисли, Зоуи се осъзна чак, когато мъжа хвана ръката ѝ и ги телепортира на друго място. Момичето се заозърта наоколо, изучавайки всеки възможен детайл от метростанцията. Много малко хора минаваха в далечината, насочвайки се към най-близките изходи. Чу се скърцащ звук и едно метро спря пред тях, от където излязоха неколцина, оставяйки го празно. Гласът на мъжа я накара да се обърне към него. Не изглеждаше опасен, макар и усмивката му да бе отчасти фалшива. Зоуи не можеше да се откъсне от чувството, че трябва да му благодари. Не се знаеше дали щеше да успее да се справи с двата агента, а ако се справеше - то едва ли щеше да успее без да ги доведе в критично състояние. Все пак вече бе счупила някоя кост на единия агент. Съзнаваше, че те преследваха надарени като нея, ала това не ги правеше по-малко хора.
- Знам - отвърна на последните му думи.
Зоуи не се заблуждаваше лесно. Не се мислеше за спец що се отнася до силите ѝ, много рядко ги използваше, затова и знаеше много малко за тях и тяхното използване.
- Зоуи - представи се на свой ред. Поколеба се да му каже ли фамилията си, ала след като той не бе споменал своята, нямаше нужда и тя да казва своята. - Благодаря ти за това, което направи. И съм шестнадесетгодишна - реши да го удостои с правилния отговор за годините ѝ. Усмихна се леко, след това огледа отново обстановката. - Защо ме доведе в празно метро?

"- Джесика, какво става? - попита тринадесетгодишната Зоуи. Живееше с Джесика от няколко седмици в апартамент, който Джес бе получила благодарение на силите си и дарбата да знае как да изнудва хората. Седемнадесет годишната Джес бе влязло като ураган в помещението и бе започнала да събира най-важните си неща в малък сак, носещ го през рамо.
- Открили са ме - гласът ѝ звучеше по-разтревожен от обикновено. - Ултра са успели да ме намерят, агентите са по петите ми. Хванат ли ме, мъртва съм.
- Ултра? - попита Зоуи. - Какво е Ултра?
- Не какво, а кои. Те са най-големият кошмар на хора като нас. Те ни преследват и нещата, които ще ни направят, ако ни хванат, са ужасяващи. Проследили са ме от Ню Йорк, щом напуснах Утрешните хора.
- Утрешните хора?
- Еволюирани като нас. Бях глупачка да го направя! Сега ще ме заловят - продължаваше да тършува из шкафовете. Зоуи забелязваше как ръцете и започнаха да треперят, а процесът дишане ставаше почти невъзможна задача за изпълнение ит нейна страна. Получаваше паник атака. Отпусна захвата на сака, той падна на земята и дрехите се разпиляха наоколо.
- Джесика! - Зоуи коленичи пред нея. - Джесика, добре ли си? Джесика!"
Зоуи се отърси от минали спомени. Погледа ѝ остана разсеян за момент, докато с Джон все още бяха в метрото и той ѝ говореше за Ултра и това как момичето не знаеше цялата история. Може би бе така, но знаеше достатъчно, че да я побиват тръпки при чуването на самото име. Случката с Джесика оказваше голямо влияние върху Зоуи.
Опита се да се откъсне от подобни мисли и обърна цялото си внимание върху Джон. Беше искрен в думите си и изглежда, че наистина искаше да ѝ помогне. Зоуи все още не знаеше да му вярва ли. Изгледа го преценяващо. Не поставяше под въпрос действията и целите му, но все още не го познаваше достатъчно добре, за да му вярва напълно. Затова и остана леко скептична.
Мъжът ги телепортира на друго място. Още в момента, в който стъпиха на твърдия мраморен под, няколко погледа от разкриващото се помещение, се насочиха към дошлите току-що. И докато те гледаха нея, Зоуи гледаше тях. Другите еволюирали. Бяха повече, отколкото си представяше. Самото убежище бе по-различно от това, в нейните представи и може би изглеждаше малко по-уютно.
В картинката се намеси момче на име Ръсел, който изглежда бе близък приятел на Джон. И явно знаеше за нея, което само накара Зоуи да повдигне вежди. Всички изглеждаха доста близки. Едва ли не като семейство, опитващо се да оцелее в този студен и труден живот. Зоуи не се бе намирала в подобна ситуация от години. И колкото и да искаше да бъде част от нещо подобно, чувството, че се натрапва в нечии чужди животи не ѝ даваше мира. Ала нима имаше друга възможност? Как иначе щеше да си намери място, без да използва силите си? Беше прекалено малка - колкото и да не ѝ се искаше да си признае - за света отгоре и прекалено невинна, затова и много щяха да се опитат да се възползват от нея. Нещо, което Зоуи ненавиждаше.
"- Джесика, моля те, дишай! - Зоуи се приближи към нея и се опита да постави ръка на рамото ѝ. Джесиак дишаше все по-трудно. - Какво да направя? Моля те, кажи ми! С какво да помогна?
С всячески сили Джесика се опита да си поеме дъх.
- Бягай! Бягай далеч от тук! Ако Ултра успее да те залови... - Джесика замълча. - Бягай - прошепна. - Бягай и не поглеждай назад. Те ще се опитат да те заловят, но не трябва да им позволяваш. Махай се от тук, веднага! Скрий се някъде, бъди в безопасност.
Зоуи се поколеба, ала Джесика я отпрати към вратата само с една мисъл. Сълза падна от окото на малкото момиче и тя обърна гръб на девойката."
Не ѝ отне много време всичките спомени да преминат през главата ѝ, докато накрая тя се усмихна.
- Не си ли чувал? Да живееш под земята в изоставена метростанция е мечтата на всяко момиче - обърна се Зоуи към Джон. Иначе казано, оставаше.

Зоуи последва неохотно Джон, докато беше заета да оглежда обстановката. Погледът ѝ спираше ту на предметите и самото обзавеждане на изоставената метростанция, ту на обитателите на това място, които съвсем неприкрито също я наблюдаваха. Мислите на някои от тях мигом прехвърчаха в съзнанието на Зоуи, като всичките от тях бяха от рода на реакцията на Ръсел. Питаха се това ли е новото момиче, но общо взето Зоуи не усети лоши чувства насочени към нея, което от части успя да я успокои.
Обърна се напред и направи няколко бързи крачки, за да скъси разстоянието помежду им в случай, че той кажеше нещо, което Зоуи нямаше да успее да чуе от няколко метра назад. Той се спря пред някаква врата и се обърна към момичето, като я погледна в очите. Сякаш по този начин можеше ясно да види чистата ѝ душа. Погледа му приличаше много на онзи на Ръсен, както и тези на останалите, които се бяха вгледали в нея. Тогава на Зоуи ѝ светна. Чуваха мислите ѝ, Джон чуваше мислите ѝ още от самото начало и Зоуи нямаше никаква идея как да ги спре. Не харесваше когато някой бе в главата ѝ, наричаше го "навлизане в личното пространство" и това, че не можеше по някакъв начин да ги спре понякога я караше да се чувства безсилна.
Джон ѝ направи път и момичето премина прага пред нея. Огледа се и осъзна, че беше влязла в компютърна зала. Направи няколко крачки напред и погледна към черния екран точно срещу нея.
- Какво е това място? - обърна се рязко към Джон, но погледът ѝ попадна на нещо друго. Над масата, на която Джон се бе подпрял, имаше някакъв компютър, който лично на Зоуи повече ѝ приличаше на прожектор, насочен към черния екран зад нея. Посочи го с показалец, след това обърна поглед към Джон. Отне ѝ няколко секунди да осмисли нещата, след това обърна показалец към Джон.
Съмняваше се да се събират с останалите и да гледат романтични филми, докато ядът пуканки. Явно служеше за нещо съвсем различно, въпросът бе какво? Какво можеха да прожектират на огромния черен екран освен нещо важно за тяхното оцеляване? Нещо, което да им гарантира някаква преднина?
Да, само това прозвуча достатъчно логично в главата на Зоуи.
- Да не би да хаквате базите данни на ФБР или индерпол от тази стая? Или пък следите невинните хора по улиците? - попита тя, присвивайки леко очи, все още сочейки с пръст към Джон. Е, не очакваше точно това, но някъде към тази посока я тласкаха мислите ѝ.