I am strong, because i've been weak ::Camille::

Camille Hestller. || 20 || betrayals. || fc:: Candice Accola.

Златисто - русите коси на Хестнър, бяха небрежно размятани от вятъра, докато  провеждаше своята разходка в парка, която трябваше да проясни ума и', за да разреши дилемата си. Истината бе, че тя беше момиче с много тежко минало. Трябваше да преминава през целият този труден и дълъг път на живота и трансформацията сама или поне сама докато не се появи някой, който я разбираше и помагаше. Не беше поредната епическа любовна история, защото Камил не бе открила своя спътник, бе открила своя пример за подражание. Макар и само с една година по - голяма от нея, нейната доведена сестра се оказа не толкова лоша, колкото блондинката смяташе. Всъщност се оказа прекрасен човек, единствения човек на който момичето можеше да вярва, тъй като баща и' бе просто пияница, който я биеше и тя не смееше да му се опълчи.

::Няколко дни по - рано::

Не напразно утрешните хора не трябваше да излизат навън, не напразно се криеха. Правеха го заради съществуването на Ултра, организация която ги избиваше или премахваше способностите им, но имаше и такива които не можеха да живеят без способностите си, защото това бе най - доброто което им се е случвало и защото след като ги получеха веднъж те трябваше да оставят семейството си, да не го изложат на опасност, да не привличат вниманието на Ултра. Камил знаеше всичко това и я бе страх от организацията, но имаше нещо което надделяваше над страха и’, той не бе първичен. Това чувство бе любопитството, а също така и нейната самоувереност. Тези чувства надделяваха в нея, не обръщаха никакво внимание на страха и винаги това я вкарваше в беля. Този случай не бе с нищо по – различен. Освен може би с това, че бе най – сериозен от всички останали.

Хеслър не бе едно от онези момичета, които следваше стриктно заповеди, ако въобще можеше да се каже, че ги следва. Не бе от онези ‘покорни’ еволюирали, които слушаха с цялото си внимание всяка една дума на своите ‘ предводители ‘ ако можеше така да се каже, хората които ги учеха и водеха. Тя по – скоро не им обръщаше никакво внимание, правеше каквото си иска.
Камил изчака докато всички заспят и се разкара от изоставената метро станция, която служеше за база на утрешните хора. Всеки месец в този ден го правеше, това бе единствения начин да се вижда със своята доведена сестра, без утрешните хора да разберат, тъй като тя бе прекалено недоверчива, нямаше доверие на тези хора, стотици пъти бе убеждавала Камил просто да тръгнат, да заминат някъде, но блондинката бе твърдоглава и не се поддаваше, държеше на своето.
Русият водопад от коси, се размяташе на всички страни, заради вятъра, но в момента момичето не можеше да недоволства, бе прекалено развълнувана, че ще види семейството си или поне част от него. Токчетата и’ тракаха издайнически по паветата и преди да разбере, че е еволюирала това щеше да я притеснява прекалено много, защото щеше да е просто едно беззащитно момиче, но сега... страхът постепенно се изцеждаше от нея, напускаше я и това не беше никак добре, защото без него губеше преценката си, инстинктите и’ не бяха толкова силни. И ето, че потънала в размисли вече бе стигнала мястото на което трябваше да се видят. Неоновият надпис на клуба осветяваше пътя към него, още няколко крачки и Камил щеше да я види, нейното семейство.
- Камил Хестнър? Сестра Ви ни помоли да ви предадем нещо! – но от къде по дяволите знаеха как изглежда, за името бе ясно, тя им го бе казала, но все пак Камил никога не даваше свой снимки на сестра си, бе суеверна и знаеше, че ще се видят не искаше да и’ дава снимки, това за нея значеше, че повече няма да се видят.
- Съжалявам, объркали сте се. – гладът и’ потрепери. За първи път от доста време бе изпадала в ситуация в която наистина да я хване страх. Направя няколко крачки назад, за да се отдели от двата мъжки индивида стоящи на пътя и’ и единственото което се въртеше в главата и’ бе дали да бяга, беше и любопитно, кои бяха те. От къде знаеха за  нея и къде по дяволите бе Кларис – нейната сестра.
- Не мисля така красавице, знаеш ли мисля, че ще си изкараме чудесно, но първо това искаш ли да споделиш къде е базата ви. Обещахме на шефа, че няма да се върнем с празни ръце. – по – едричкият от двамата проговори, тръпки обходиха тялото на Камил, очите и’ като че ли се насълзиха. В този момент се чувстваше толкова несигурна в себе си.
- Не знам за какво говорите...- каза тя заотстъпвайки назад, но единят от мъжете я сграбчи за косата след което я удари и тогава просто падна на земята. Не, не Камил. Мъжът, той просто се строполи, а Камил го последва тъй като ръката му бе увита около русата и’ коса. Същата съдба последва и другия. Отне и’ няколко минути докато се измъкне от хватката на едрия мъж и да осъзнае какво по – точно стана и колко бързо се бе развило всичко и тогава... Женският силует, който се приближаваше към нея. Изглеждаше толкова познат, но не съвсем, бе прекалено слаб, сякаш щеше да припадне.
- Кларис? Какво правиш? Как по дяволите ги уби? – не можеше да повярва, сестра и’. До преди секунди мислеше, че никога повече няма да я види, а сега тя бе пред нея и убиваше. Как по дяволите правеше това.
- Ултра ми отне всичко Камил, нямам нищо вече, аз съм човек. – това бяха последните думи, които момичето чу преди всичко пред очите и’ да причернее и да изпадне в тъмнина. Събуди се чак на следващият ден в някаква празна хотелска стая.

Дилемата на Камил бе дали да се присъеди към Ултра, дали да се опита да намери антидот за това което бяха причинили на сестра и’, но щеше да е прекалено рисковано, онези двамата очевидно знаеха, че са сестри, дали всички в Ултра знаеха? И по – важно как щеше да отиде там, не можеше просто да поиска работата, трябваше да я забележат. Трябваше сами да я потърсят, трябваше да предаде някой утрешен човек или няколко, така щяха да я поискат в Ултра и щеше да намери антидот. „Трябва да го направя” повтаряше си за да успокои съвестта си, за предателството което щеше да извърши.