Place for training

by **▲.Dominic** Fri Jan 17, 2014 5:56 pm

Беше от скоро тук. Все още не можеше да повярва, че Джон му се бе доверил като го бе довел в подземието, където видът му намираше безопасност. Доминик или по-точно Алекзандър, както бе истинското му име, бе решен да оправдае доверието на стария си приятел, макар в последно време доста налудничеви мисли да се прокрадваха в главата му, където и без това цареше пълен хаос.
Имаше две решения на проблема си – да остане тук и да обърне гръб на брат си, който го мислеше за мъртъв и да остави на времето спомените му да се върнат или да играе двойна игра, за която абсолютно никой не биваше да разбира. Още от сега знаеше, че няма да му е никак лесно, но не можеше да стои и да бездейства. Съдбата му бе в собствените му ръце и бе дошло времето да вземе доста сериозно решение.
Изолирал напълно мислите си от всички, Доминик не преставаше да удря по боксовата круша в тренировъчната зала. Упражняваше нови техники, припомняше стари, но най-вече изливаше гнева и обзелото го чувство на негативизъм.
Около петнадесет минути по-късно, нашето момче спря, подпря глава в босовата круша и въздъхна тежко. Имаше чувството, че огромен товар се е стоварил на раменете му.
- Този път наистина оплеска нещата, Доминик.
Прошепна тихо на себе си и удари рязко крушата. Телепортира се в другия край на стаята, където бе оставил бяла хавлиена кърпа и бутилка вода. Избърса потта от челото си, а после пусна нехайно хавлията на земята. Посегна към бутилката, но дори не се наведе, когато шишето се озова в ръката му. Отвори го, отпи няколко големи глътки и завъртя капачката. Хвърли го върху хавлията, а после поклати глава.
От съседната стая чуваше веселия смях на някои от другите утрешни, които както винаги се забавляваха. Вероятно Ръсел отново използваше дарбата си, за да мами на билярд, а другите не се страхуваха да изразят недоволството си.
Не можеше да отрече, че това място му харесваше. Искаше да остане и да помогне на собствения си вид да се пребори с терора, който Джедакая им налагаше, но някак не му се струваше правилно да се преструва пред всички. Знаеше, че един ден ще го хванат, а после колкото и да обясняваше, никой нямаше да му повярва отново.
Доминик се телепортира обратно пред боксовата круша, започна да тренира на ново като не пестеше силите и енергията си, напротив. Имаше нужда да изкара цялото това напрежение от тялото си, за да може довечера, когато си легне, да успее да заспи, а не да продължи да мисли с часове над ситуацията си.
„Винаги ли зяпаш така хората?” попита чрез телепатията си момичето, което стоеше на вратата на залата, но не смееше да му каже и думичка. По устните му се появи тънка усмивка, след което спря да излива емоциите си върху крушата и се извърна с лице към нея. И може би съжали още в същия момент.

by **Irene Blanchard** Fri Jan 17, 2014 6:48 pm

Не позволявай на другите да видят твоята слабост, защото ще е първото нещо, което ще използват срещу теб.
Най-мотивиращото мото, което някога бе чувала, водеше живота й откакто стана на 16.Нищо, никога не бе в състояние да се отклони от това което то повеляваше.Никой не заслужаваше доверието й, защото човекът бе едно податливо създание, което при по-примамливо предложение захвърляше всякакви скрупули и обещания, следвайки първичния си инстинкт - той да бъде най-добре.Айрийн го беше научила отдавна и затова нищо не бе в състояние да я изненада.Приемаше абсолютно всяка глупост и слабост, с която се сблъскваше всеки ден в "Ултра" без да прояви нещо повече от презрение.Когато се подвизаваше просто като Утрешен човек, се стараеше да сложи съвсем различна маска от тази, която носеше през останалото време.Може би актьорските й умения й помагаха, но понякога й беше трудно да се преструва на нормален забавляващ се и дишащ човек, когото не го интересува нищо и използва дарбите си за забавление и развлечение.Как някой можеше да пропилява такъв дар, за да се качи на върха на Айфеловата кула например или да измами на карти?Всеки, който правеше нещо подобно, според нея, заслужаваше само едно - силите му да бъдат отнети и да бъде върнат в суровата реалност на нормалния скучен и противен живот.Нямаше второ мнение.
Днес бе петък.По планове трябваше да е в сградата на "Ултра" вършейки съвсем нормалните неща за всеки такъв ден, но реши да преустанови графика си и вместо това да отиде при Утрешните хора.Нямаше желание да стои в която и да е зала.Нито искаше да гледа как някой играе билярд или да слуша обикновените и скучни разговори на някой си.За това се надяваше, че единственото спокойно място ще бъде залата за тренировки.Рядко прекарваше време там, имаше такава и в "Ултра" и определено предпочиташе да е сред свои хора, но днес го намираше за изключение.Но още щом направи няколко тихи стъпки към вратата разбра, че късметът не е на нейна страна.Явно поредният мъжага извайваше тялото си, надявайки се това да го направи по-силен и да му позволи освен да кара жените да припадат по него, да успее да се пребори за живота си, когато дойде такъв момент.
Айрийн нехайно и незаинтересовано се облегна на рамката на вратата, впивайки сините си преценителни очи в мъжа.Тялото и физиката му й бяха странно познати.Стига, Айрийн, та ти прекарваш достатъчно време тук, за да познаваш всички.И все пак...
"Само, когато съм отегчена." отвърна му тя, насилвайки лицето си да се разтегне в усмивка.Само усмивка, Айрийн, няма да те заболи много.Но всъщност я заболя повече отколкото щеше да признае някога.Виждайки мъжа срещу себе си нещо й казваше, че трябва да е нащрек и да зареже глупавите любезности, но вместо това продължаваше да се усмихва сдържано, докато се приближаваше към него.
-Запознавали ли сме се?Изглеждаш ми страшно познат.

by **▲.Dominic** Fri Jan 17, 2014 7:30 pm

Доминик бе прекарал само половин година в Ултра, но след откритията през последните няколко дни, вече добиваше ясната представа що за чудовища бяха те. Още повече след разговора си с Джон и добилото се прозрение, че го бяха използвали за проклетия проект, който би трябвало да е закрит. Да, бяха го превърнали в същински изрод, изпържвайки онази част от мозъка му, която го спираше да отнеме чужд живот. Вече нямаше да изпитва колебание преди да напусне спусъка. Напротив, предполагаше се дори, че трябва да му хареса. Но при всички случаи нашето момче не искаше да разбира какво е чувството, превръщайки се в убиец.
- И не намери нищо по-забавно от човек, който излива енергията си върху боксовата круша?
Тонът му бе закачлив, но прям и предпазлив. Познаваше я. Нямаше никакво съмнение, че се бяха срещали и преди. А най-объркващото бе, че Доминик знаеше къде точно я бе виждал и това никак не му се нравеше.
И така, събитията отново го върнаха върху мислите му за Ултра. Именно там бе виждал това лице. Знаеше и името й. Това само караше концентрацията му да нарастне и да изолира добре съзнанието си от нея.
- Не, не мисля. Щях да запомня ако те бях срещал и преди.
Опита се д звучи непринудено, дори разсеяно и безинтересно. В сините му ириси се появи странен блясък, който сякаш издаваше още по-голямото напрежение, появило се в тялото му. Дом се телепортира до другия край на стаята, взе бутилката с вода и отново отпи няколко големи глътки.
Облиза влажните си устни, а после се приближи към нея и застана на няколко крачки разстояние, облягайки се на железните ограждения около ринга. Погледът му шареше по тялото и лицето й, нямаше нищо в него, което да издава нервност или притеснение. Сякаш говореше със стар приятел, който се радваше да види след толкова дълго време.
- Как се казваш, красавице? От скоро ли си тук?
Попита той и отпи още няколко глътки, а на лицето му се бе появила тънка усмивка, зад която се криеха много тайни и обещания.
За нищо на света не можеше да си позволи да направи грешка сега. Ако тя си го спомнеше, това щеше да означава само едно – сигурна смърт, от която никой нямаше да може да го спаси.
- Аз съм Алекзандър между другото.
Нарочно бе казал истинското си име, а не онова, което му бяха дали в Ултра. Изглежда, че трябваше да се представя тук с него, колкото и да не му харесваше. Двойната му игра бе започнала още тук и сега, а нашето момче вече нямаше право на избор. Но един въпрос не спираше да го тревожи – дали блондинката беше тук заради него и останалите Утрешни хора или и тя търсеше избавление от копелетата в Ултра? Силно се надяваше на втория вариант, но в предвид фалшивата усмивка на лицето й, по-скоро бе тръгнала на лов за глави, отколкото на спасителна мисия.

by **Irene Blanchard** Fri Jan 17, 2014 8:24 pm

-Огледай се.Това място не е източник на нищо, което да е достойно за мен.
Дългите й пръсти се плъзнаха по рамото й, сваляйки чантата, която носеше.Не я интересуваше къде ще я остави, за това я пусна близо до вратата, където бе стояла до преди секунди.Присви замислено очи, запаметявайки всяко негово движение.Бе свикнала да изучава хората и това не й правеше особено впечатление, а и го смяташе за свой огромен плюс.Изглеждаше спокоен, но имайки се предвид с каква сила удряше боксовата круша до преди малко бе убедена, че вътре в него бушуваше ураган, който само чакаше удобен момент, за да помете някого.Жалко, че срещу него стоеше по-страшна стихия.
-От няколко месеца се размотавам наоколо, може би съм срещала лицето ти.
Странно, но това не й се струваше като най-правдоподобният вариант.Последните дни си бе позволила отпускане, което не би трябвало.Ако беше в перфектната си форма веднага щеше да се сети къде точно го е виждала и защо толкова й се вижда странно целият им разговор.Но и това щеше да дойде.Просто трябваше да прекара още малко време с него, а знаеше как да стане това, без да се налага да изрича името си, което твърдо бе решила да не прави.
-Хубаво име.Често срещано.
Казано така от нейната уста звучеше по-скоро като обида, вместо като комплимент, но всъщност не означаваше нито едно от двете.Почти невидимото трепване на лицето й, което премина за по-малко от стотни от секундата, когато чу името му, оставаше незабелязано за абсолютно всички, освен ако мъжът пред нея не четеше по израженията на лицето, което беше малко вероятно.От това, което успя да разбере за него чрез наблюдение бе, освен факта, че упорито се опитваше да предпази мислите си от нея, замисленото му изражение, което намираше отражение в очите му, подсказваше за вътрешния конфликт, който се водеше под красивите очи, изтърканите думи и прекрасното тяло.А тя нямаше да спре докато не проникнеше дълбоко в мислите му.А след това щеше да ги използва срещу самия него, бавно и мъчително.
-Но нека да не се отегчаваме. - Гласът й затихна, когато се телепортира и се озова зад него, обвивайки ръката си около врата му. - Аз съм много по-забавна от боксовата круша.И мога да отвръщам.Освен, ако не те е страх, че ще бъдеш надвит от жена.

by **▲.Dominic** Sat Jan 18, 2014 2:32 pm

Добре, ще бъде лъжа ако кажем, че Доминик не остана изненадан от действията й. Тя наистина ли си мислеше, че може да дойде просто така и да го предизвика, да реши, че е способна да го победи и просто да си тръгне след това? Та той бе Алекзандър Флеминг, синът на най-добрият телепорт в историята на утрешните хора, който винаги се измъкваше и си бе спечелил прякора „неуловимият” заради хилядите пъти, в които бе успял да се измъкне от лапите на Ултра, когато решеше, че не биваше да го виждат на някои от местата, където пращат агентите си, но не и него.
- Да речем, че не съм свикнал да бъда предизвикван от малки, русокоси, самонадеяни момиченца като теб.
Прошепна в отговор той, а сърцето му бе започнало да бие като полудяло заради внезапния прилив на адреналин в тялото му. Алек се телепортира зад нея, бутна я леко, за да падне върху твърдата повърхност и преобърна крехкото й тяло с лице към себе си. Щом тя се озова върху ринга, нашето момче се притисна силно в нея и улови китките й с ръце, притискайки ги над главата й. Рязко се надвеси над нея, а горещият му дъх погали нежно розовите й устни, които бяха останали леко разтворени, вероятно за да може по-лесно да си поеме въздух.
- Кажи ми името си.
Гласът му прозвуча дрезгаво, грубо, имаше вид повече на заповед, отколкото на въпрос. А може би бе именно това. Макар и да го знаеше, Алек искаше да го чуе от нейните устни. Тя криеше нещо и това бе кристално ясно. Той не бе от хората, които обичаха тайните и лъжите, рядко прибягваше до тях, но в този момент бе просто наложително да ги използва. Не знаеше защо блондинката бе тук и това меко казано го тревожеше. Не можеше да й има доверие, не можеше и да я остави да се досети, че го бе срещала именно в Ултра.
Истината беше, че Алек нямаше никакво желание да се доказва пред нея сега, беше му писнало винаги да трябва да се защитава пред някой, заради съмнения и нелепи атаки, но имаше нещо в погледа й, което му подсказваше, че няма да се размине така лесно, колкото му се искаше.
- Няма да играя играта ти, красавице. Но ако ти се играе... продължавай сама. Няма да те спирам.
Каза той и поклати глава, а после я пусна и се телепортира зад ринга, където бе оставил хавлията и потника си. Избърса капчиците пот от челото си, облече черния потник и метна хавлията си през рамо. Повдигна поглед към ринга, където все още се намираше блондинката и въздъхна тежко. Колко иронично. Мислеше си, че тук ще бъде оставен на спокойствие, че ще започне на ново и че никой от Ултра няма да му се пречка. За момент се зачуди дали да каже на Джон за нея, все пак вече не ставаше въпрос единствено за него, но и за другите от собствения му вид, които поставяше в опасност заради собствената си глупост.

by **Irene Blanchard** Sat Jan 18, 2014 5:44 pm

Самонадеян.Само, ако знаеше на кого си позволяваше да говори по този начин...само, ако знаеше.Мисли, Айрийн, такива избухливи типове от Утрешните хора не бяха често срещано явление.Трябва да си чула за него, да си видяла снимката му на някой от компютърните екрани или да си чела досието му.Постепенно изхвърляй един по един фактите и това което остане трябва да е истината.Само помисли.
А като начало, трябваше да го спре от това да излезе от тук.
-Сигурен ли си, че искаш да излезеш през тази врата? - Проговори ясно тя, макар да не бе силно.Бе убедена, че я е чул. - Не разбирам за каква игра говориш, Алек.Аз съм просто момиче, което търси някого с когото да потренира?Грешно ли е?
Постави ръцете си отстрани на тялото си, изправяйки се грациозно.Да играе глупава й се отдаваше.Нали го правеше постоянно откакто беше се промъкнала в редиците на тези самозвани глупаци, но нещо й подсказваше, че той няма да се върже на невинното й изражение, защото той бе точно като нея.Криеше толкова много под маската си, че предизвикваше интереса й.
-Наистина ли си помисли, че няма да се сетя кой си?Красивото ти личице е прекалено красиво, за да разхожда задника си само в базата на Утрешните хора.
Айрийн се телепортира пред него, усмихвайки се искрено и в същото време плашещо.Естествено, че не го бе виждала само тук.Лицето му бе обикаляло и залата на "Ултра", а тя много добре знаеше, че няма свои агенти внедрени вътре.Което означаваше само едно нещо.Предател.
-Наистина признавам глупавата ти смелост.Позволи си да се изправиш пред мен, надявайки се, че няма да си спомня от къде те познавам.Наистина ли помисли, че можеш да измамиш точно мен?Би трябвало да бягаш с викове оттук, защото знаеш каква съдба чака предателите.Миналото ти ще е нищо в това, което те очаква, когато аз те завържа на онзи твой любим стол и започна да си играя с теб.
Далеч бе от образа, който той й приписа.Нито беше момиченце, нито приличаше на такова.И бе напълно убедена, че името й е било първото нещо, което се е появило в красивата му главица.
-Защо го направи?Какво могат да ти дадат тези глупаци, които дори не могат да убиват, пред това което "Ултра" ти даде? - Гласът й стана студен и режеш, преди да си позволи да изкрещи: - Отговори ми!

by **▲.Dominic** Sat Jan 18, 2014 6:45 pm

Той не беше глупав. Никак даже. Още когато я видя знаеше, че не е една от хората, на които може да се довери тук долу. Тя бе нищо повече от враг, който се представяше за приятел. И трябваше да й признае, че беше отлична актриса. Маската на лицето й, нямаше никакво съмнение, че й отива. Придаваше илюзията, че блондинката бе невинно момиче, изгубено както всички тук, че има сърце, изпълнено с топлина и добрина. Но не. Тя бе просто агент на „Ултра”, тяхното тайно, перфектно оръжие, което щеше да доведе до края на всички.
- Не знам за какво говориш.
Опита се да се престори на също толкова глупав, колкото тя се опитваше пред него, но знаеше, че номерът нямаше да мине толкова лесно.
Доминик облиза пресъхналите си устни, виждайки я пред себе си и захапа силно долната. Сърцето му продължаваше да бие като полудяло, даваше му сигурния знак, че дори и без телепатията, блондинката се бе досетила кой е и къде го бе виждала преди. Той премигна бързо няколко пъти, прокара дългите си пръсти през косата си и поклати глава. Вече дори не виждаше смисъл да се преструва. Но предпочиташе да умре пред това да предаде Джон и утрешните, които намираха безопаност тук долу.
- Какво знаеш за мен и моето минало?
Попита рязко, присвивайки изненадано вежди. Нима блондинката бе наясно с миналото му? Дали знаеше, че бе част от онзи проект, който го бе превърнал в изрод, позволявайки му да убива? Или просто блъфираше, защото знаеше, че ако сега я предаде на Джон, тя нямаше да си тръгне жива от тук?
Доминик направи още няколко крачки напред, готов да излезе от помещението и да я остави съвсем сама с въпросите й, но точно тогава сякаш нещо в него кипна, гневът му взе връхна точка и не успя да сдържи вика си.
- Истината! Това ми дадоха те! – лицето му помръкна, стана мрачно и студено, до болка безизразно. – Знаеш ли... за по-малко от ден тези хора ме накараха да се почувствам сякаш съм у дома. Нещо, което „Ултра” не успя да направи за шест месеца.
Гласът му бе станал значително по-тих, говореше с пренебрежение, сякаш й го натякваше, бе се приближил толкова близо до нея, че долавяше сладкия аромат на парфюма, попил в кожата й. Не откъсна поглед от очите й, просто продължи да върви напред, докато не стигнаха до най-близката стена и той я притисна в нея. Постави дланите си от двете страни на главата й и сведе поглед, приклещвайки нейния в своя.
- Давай, предай ме на копелетата на Джедакая, достави си удоволствието да ме убиеш собственоръчно. Поне ще знам, че съм дал живота си за нещо добро, за своя вид. Ще умра с чиста съвсест, Айрийн. А ти? Ти ще си останеш същата безсърдечна кучка, предала себеподобните си за нищо!

by **Irene Blanchard** Sat Jan 18, 2014 7:48 pm

-Джедакая? - не успя да сдържи ироничният си смях.Въпреки, че я притискаше в стената с тялото си и погледът му бе впит в нейния, това не й пречеше да се засмее колкото можеше по-силно.Напротив, даже й помагаше, доставяше й удоволствие да може да чуе как сърцето му лудо бие в гърдите му, а ядосаните му сини очи биват замъглени от яростта.Винаги бе харесвала тази магическа трансформация, а сега бе толкова близо до нея, че чак можеше да я докосне, толкова истинска и реална бе всъщност.Може би в този момент я мислеше за побъркана, но бе чувала и по-лоши неща относно личността си. - Те са мои копелета, любов.Не негови.И аз ги научих на всичко, което знаят.Ако беше прекарал един месец само и единствено с мен щеше да видиш колко по-забавен щях да те направя.
Прехапа устната си.Харесваше й да се занимава с хора като него, които трудно се поддаваха на манипулация.Беше много по-забавно отколкото да програмира човешки кукли, без вградената способност да разсъждават и да се противопоставят.Кукли на конци изпълняващи всяко нареждане.Толкова скучно.А такива като него...ето с тях започваше истинската забава.Бавно, стъпка по стъпка им показваше истинската красота на това да бъдат на страната на "Ултра".Като изключим, че ги измъкваше от постоянното бягане и страх за живота, поглеждане през рамо и страх да не се издадат пред обикновените хора.
-Искаш да знаеш за миналото си ли?Може би искаш да отворя някой от файловете ти, които държа заключени? - пръстите й се плъзнаха по лицето му, а езикът й навлажни устните й.Харесваше й да играе по този начин, особено когато срещу себе си имаше такава личност. - Нужно е само да кажа няколко думи и ще разбереш цялата си история.
Обгърна врата му с ръцете си и използвайки стената като опора сключи краката си около кръста му, допирайки още повече тялото си към неговото.Езикът й бавно премина по устните му като съвсем не бързаше да се отдръпва.Когато сама реши малката й игра свърши и тя отдръпва лицето си назад със сериозно изражение. - Кое ще избереш, малкия ми?Това което могат да ти предложат те е само бягане до живот, а това което мога да ти предложа аз...е много повече.Не си видял дори и частичка от света ми, за това мислиш, че е ужасен.Аз не го виждам така. - Прехапа устната си, усмихвайки му се. - Ще играеш ли с мен, Доминик?

by **▲.Dominic** Sat Jan 18, 2014 8:15 pm

- Ти си побъркана.
Прошепна тихо срещу нея, чувайки всяка от ужасните й думи. Бе прекалено самовлюбена, толкова безчувствена, студена. Никога нямаше да разбере какво значи лоялност, любов, състрадание, приятелство. Да, беше истина, че дори и нашият герой Алекзандър на моменти беше инат и самовлюбен, обсебен от собствения си аз, но никога не бе си позволил да е крайно егоистичен, та дори и циничен.
Доминик притвори леко очи, усещайки топлия й, влажен език по устните си, но по-скоро изпита отвращение, отколкото удоволствие. Тя беше жестока, непредвидима и напълно луда, можеше да го изиграе когато си пожелае, превръщайки го в истински идиот за наслада.
Алек се отдръпна рязко от нея, изпитваше гняв и омраза, които не можеше да прикрие. Не му пукаше, че й позволяваше да го види в такава светлина. Бе търпял манипулацията на Джедакая прекалено дълго време, за да позволи на още някой да си играе с него. Беше му достатъчно, че го бяха превърнали в изрод, изпържвайки онази част от мозъка му, която не му позволяваше да убива. И ако искаше да постигне дори минимален успех срещу нея, то трябваше на всяка цена да скрие тази мисъл дълбоко в съзнанието си или щеше да й позволи да има преднината, която гарантираше победата й.
- Предпочитам да умра в неведение, отколкото да бъда поредната ти марионетка. Пробутвай глупостите си на някой, който наистина ще ти се върже.
Той поклати невярващо глава, въздъхна тежко и седна накрая на ринга, подпрял длани на ръба. Светът се бе превърнал в наистина ужасно място, където никога не знаеш на кой можеш да се довериш. Но точно сега Алек имаше доверие само и единствено на себе си и на Джон, защото ако не друго, той му бе отвърнал със същото, довеждайки го на това място, където всички бяха в безопасност. И нямаше значение миналото му, нямаше значение неговите желания и нуждата му да открие брат си в „Ултра”. Нямаше силата да предаде толкова много хора, които наистина се нуждаеха от помощ.
- Върви да си играеш другаде, Айрийн. Не ме интересува жалкото ти предложение.
Отвърна студено, също толкова безчувствено, колкото и тя говореше.

by **Irene Blanchard** Sat Jan 18, 2014 8:52 pm

Тиха въздишка се откъсна от гърдите й, докато тя извърташе очи.Макар да почиташе упорството, мразеше когато усилията й отиват на вятъра.А в този случай нещата можеха да се развият по два начина - или щеше да го убие, или щеше да го върне в "Ултра".Макар и насила.А така не й се искаше да го измъчва.С неговото тяло можеха да се правят толкова много по-забавни неща от това да закачва по него жици и да го кара да крещи от болка.
-А какво ще кажеш за братчето си? - на лицето й отново изгря усмивка, виждайки погледа му.Опа, бе нацелила правилното място.Слабото местенце, което съществуваше у всички.Не се изискваше кой знае каква работа на мозъка, за да се сети колко точно натиск и заплахи й бяха нужни, за да пречупи високомерието му в името на доброто на брат му. - Той е не по-малко хубав от теб, признавам.
Направи няколко крачки към него, като се наслаждаваше на настъпилата тишина.Можеше да чуе собственото си сърцебиене, да не говорим за неговото, а единственото, което се смесваше с тези два шума бе звука от обувките й, подсказващ, че отново се приближава към него.Бавно, подобно на хищник, който дебне жертвата си и я е заклещил в ъгъла, а тя знае, че няма къде да избяга.Пипнах те.
-Нима искаш братчето ти да пострада, заради твоето безрасъдие?Би било толкова жалко, да нараня красивото му личице... - тя прехапа устната си, затваряйки за момент очи, представяйки си точно какво щеше да му причини.Не си направи труд да прикрива самодоволната си усмивка, когато отново срещна погледа му.Бе я нарекъл побъркана.Нима чак сега го забелязваше? - Нека да сме честни...не искам да наранявам никого.Ако бъдеш добро момче, държиш устата си затворена и отдадеш верността си на "Ултра" всичко ще е наред.Заедно ще се погрижим за Джон и глупавия му кръг от самонадеяни, вярващи, че доброто ще възтържествува хора и накрая, когато всичко е свършило ще живеем спокоен и красив живот, разраствайки своята група от хора със специални дарби.Нима не го намираш за очарователно?Не разочаровай братчето си, любов.Бъди по-умният.

by Sponsored content

Place for training

Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training

Re: Place for training