Копмютърната зала или по-точно казано.. Тим

Кара преглътна всичко, което искаше да му каже, но какво действително можеше да направи. Как можеше да се върне и да говори с него.
Не трябваше да бъде така.. не трябваше не искаше.. Но щом се налагаше, нали все пак тя обеждаваше, че тяхната раса е важна, а сега какво правеше? Беше готова да остави всичко, защо? Защото не можеше да се примири с цупенето на прекрасното си гадже.. о да колко страхотно постъпваш Кара..
-Добре, ще се върна, но ти ще стоиш далеч от мен.. Не искам да правиш глупости пред очите ми Стефан.. защото просто болката, която причинявам на Джон докато те гледам, е със сигурност няма да му покаже, че наистина обичам него! За това просто стой на страна.- заяви му тя. Като го погледна за последно. Не знаеше какво ще каже когато се върнеше, не знаеше дали изобщо не иска да казва каквото и да е било..
Прехапа устните си като се обърна отново към Стеф и поклати глава...
-Виждаш ли, Стефан нашата грешка съсипа всичко, което градих толкова години, отдръпна от мен, човека, който мога да нарека най – близко до семейство.. нашата грешка ми отне всичко това, за това просто не ми се пречкай, докато не си върна това, което обичам! – заяви му тя, като се вгледа в очите му. Добре определено не искаше да звучи така гадно, не искаше да го наранява, но за да го отдръпне от сбе си и Джон да се кротне, трябваше да каже всичко това, трябваше да го изкара от живота си и да се научи как да контрулира тази скапана връзка, която имаше с него.
Дори не знаеше защо я има.. не знаеше от къде се бе появила, но трябваше да бъде премахната, да бъде затапена и да не се проявява толкова силно, защото накарая наистина щеше да загуби Джон, а това бе най – големия й страх.
Преди да е измислила, да каже още нещо, което да го засегне, Кара се телепортира обратно в обежището, не знаеше как щеше а реагира той, но определено я беше страх от това, което щеше да се случи..
-Кара... къде по – дяволите  беше.. не го прави пак – каза й Ръсел, който се бе появил пред нея, но тя просто поклати глава в знак на съгласие и се телепортира в залата при Еди..
-Е добре, ето върнах се сега какво? Ще ми покажеш отново каква болка съм ти причинила? Или пък ще ми кажеш отново да бъда със Стефан? Искаш ли да видиш какво стана със Стефан, Джон? – започна тя приближавайки се до него, а след това махна бариерата в мислите си и сложи ръката си под неговата.

Само, че тя вече не бе никак обедена, колко се радваше че я вижда.. Да беше й ясно, че държанието ще му е още по – студено, но нямаше сили за нищо от това.. нямаше сили да го гледа как се прави на глупаво наранено дете, а не на зрял мъж, който може да понесе болката. Преглътна леко, когато Ръсел се появи и сблъска тялото й с това на Джон, а се почувства толкова долна, когато той дори не я погледа, а просто се обърна. Накриви глава на една страна като погледна в противоположаната посока от тази в която се намираше Ръсел, само за да не види как себе почувствала...
Не искаше всичко това, не можеше да го понася повече, защо си мислеше, че може да бъде различно, ако се върнеше, дали изобщо думите на Стефан бяха истина, онези думи, който беше казал в Апартамента.
-Просто исках да видиш, че нищо не се е случило, Джон нищо повече. – каза му тя и поклати глава поглеждайки към това, което търсеха в същност и тя не знаеше какво търси, а не в същност знаеше.. Облиза леко устните си, като притвори за миг очите си. А след това просто се врътна и на излизане от залата започна да му говори в ума..
„Знаеш ли бях готова да ида сама да се предам на Ултра, да им позволя да ме убият или да премахнат гена ми, само и само ти да си добре.. и да не ме гледаш. Пращаш ми Стефан, който ми обяснява, как ме обичаш и какво ли още не, а ти ми казваш само едно „Радвам се, че се върна, без теб не е същото? „ Разбира се колко типично за теб.. „ казвайки го вече беше излезнала от залата, щеше да се прибере в стаята и да не му се мярка много много пред очите не искаше да му се появява след като той не желаеше, да е около нея и определено ясно го доказва, не той, а всяко негово държание. Влизайки в стаята си, започна да му говори отново
„Ще ми липсваш ,като чаша вода след пиянска нощ . Като храна след дълга диета, като огън в студена зимна вечер ,като лед в горещ юлски ден . Ще ми липсваш като одеяло в студена самотна вечер и като светлина в мрака . Ще ми липсваш като въздух ,който се е заклещил между два бели дроба и не може да бъде издишан заради голямото притискащо сърце в мен . Какво да ти кажа , ще ми липсваш като цяло и няма нищо нередно в това . С това не ти казвам " сбогом " , просто ти казвам ,че ще ми липсваш повече от нормалното , повече от редното , повече от необходимото .” а след това, просто легна на леглото и се загледа в тавана преглъщайки буцата, която бе заседнала в гърлото й.

Сериозно ли Джон? Отново ? Пак? Стига.. не беше ли достатъчно? Не беше ли достатъчно всичко което бяха преживяли, не можеше да повярва на всичко това.. Направо се изкушаваше тя да бъде тази, която този път ще си тръгне. Загледа се очудено след него и секунда по – късно се телепортира при Тим.. Но не знаеше какво да му каже отново, трябваше да се извинява, да този път наистина беше виновна, знаеше го чувстваше се такава, но не знаеше какво може да направи ... какво можеше да му каже.
-Казах, че съжалявам Джон! Какво повече мога да направя? Да падна на колене и да ти се моля? Не беше ли достатъчна липсата ти? Не беше ли достатъчно цялото мъчение? Какво сега ще ми се цупиш и отново ще ме караш да те гоня ли? – попита го тя като седеше зад него, а той не се обръщаше, сякаш не искаше да я чуе идваше й да го опердаши, но ако и това станеше наистина щеше да се окабе, че единственото нещо с което решаваше проблемите си беше това.. Но как да го направи иначе, той не искаше да я чуе.. Беше я отблъснал... и не го беше направил докато бяха насаме, ами го беше направил публично достояние..
-Ясно.. сега не сме заедно вече, нали така? Всеки започва своя живот ли? Но ще бъдем приятели? Това ли ще ми кажеш отново? О, или дори и приятели няма да бъдем? – да ясно, не знаеше защо изобщо си правеше труда, това място нямаше да бъде същото вече, просто го усещаше, не чувстваше него, не чувставаше мислите му, нищо... просто една празна дупка.
Искаше да го попита къде е бил... но щеше ли да има значение? Щеше ли да има резултат изобщо щеше ли да й каже или отново щеше да й каже, че не иска да се карат, не искал драми.. еми тя не правеше драми просто искаше да разбере как седят скапаните неща и повече да не си прави труда за нищичко, повече да не му се мярка пред очите и да това щеше да бъде, поне щеше да се опита да го направи и да не му се вясва много много... Мразеше се за това, че го бе наранила, отново не бе успяла да загърби себе си.. И какво бе постигнала? Май сама беше виновна за раздялата им... Май сама можеше да иде и да си тегли куршума някъде... в същност, като се замислеше, защо не? Щеше да отърве всички от себе си.

Мразеше всичко това, ненавиждаше го виждаше го, но Джон не беше там.. нямаше го като,че ли .. Какво беше направил? Как така свързването го нямаше, толкова много въпроси и никакви отговори, знаеше че нямаше да й ги даде, просто само думите му бяха достатъчни, за да стане абсолютно ясно.
Какво можеше да направи вече, за да си го върне? Беше се изчерпала напълно, беше забравила себе си заради него, беше преобърнала всичко в себе си, заради него и той пак не се сърдеше.Да не можеше да приеме Никол, не искаше да я приеме. Все пак действително Стефан не се беше разхождал в сънищата й след като беше правила секс с Джон. Докато той я прегръщаше нали? Не беше се опитвал да го прелъстява и гласно да заявява претенций „Че ще обича него повече” не, не го беше направил, защото беше ясно, че Кара обичаше Джон, разби му сърцето, за да бъде щастлива с Джон. Забрави връзката, която имаше със Стефан, за да е добре с Джон... да а той я бе защитил... след това какво направи? И тя не знаеше какво точно бе направил. Някак си не искаше и да знае. Но не можеше повече.. не можеше да понася всичко това.
Нали всичко щеше да е наред, нали щяха да живеят ден за ден... нали, нали,нали? НАЛИ? А сега какво? Сега той й натякваше, а тя се чувстваше по – виновна от всякога.. Чувстваше се така сякаш беше направила нещо наистина нередно, а тя просто си отстояваше „територията” отстояваше това което обичаше и мястото й до него..нима беше виновна, за това, че го обичаше повече от всичко? Нима беше виновна, че не можеше да понесе мисълта, да има друга в живота му? Явно да, беше виновна за всичко това, беше виновна, за всяко едно свое действие, за всяка постъпка, за всяка целувка, за всяко докосване.. да беше виновна... и точно сега дори не си мислеше за шибаната преграда в съзнанието й, не й пукаше кой щеше да чуе, кой щеше да види, как се чувстваше, просто не можеше ад й пука. Нямаше как да й пука...чувстваше се сама, напълно сама... нямаше нищо, никой, а този който си мислеше, че има сега я съдеше.. съдеше я с действия с думи, но и те бяха достатъчни, за да я накарат да се почувства още по – виновна, за да изпита съжаление сама към себе си. Обърна му гръб и тръгна да излиза от залата.
-Думите ти и държанието ти, говорят друго Джон. Да виновна съм, ако искаш ела и ме убий собствено ръчно. Виновна съм, че те обичам повече от всичко на този свят. Виновна съм, че си отстоявам, това което обичам, виновна съм, за това че изобщо ме намери, за това, че изобщо ме целуна, за това, че съм те докосвала, за това че съм те целувала, виновна съм за всяка една сълза която съм проляла, защото те обичам. Виновна съм... за Никол.. виновна съм, за това, че ме мразиш... виновна съм за всичко това... и се Мразя за всичко, което съм ти причинила.. а сега вече нищо не искам.. нямам нужда от нищо и от никой. Благодаря ти за всичко... ако има нужда от мен, ще съм в стаята си, няма да ти се мяркам пред очите повече. – и преди да е казал, каквото и да е било тя просто затвори очи и се телепортира в стаята си и седна на земята, сви коленете си обгръщайки ги с ръце, а секунди по – късно сълзите й просто не закъсняха..а се стекоха по лицето й, мокрейки черния й клин.