Билярдната маса

by **Stephen Jameson.** Fri Jan 17, 2014 6:39 pm

Стеф често се ядосваше... Не за друго,а защото всичко,което бе имал до себа бе.. Свършило. Край. Нямаше нищо. Ниенте. Само работата си в Ултра и.. Няколко приятели или по-точно Агнес и.. Ръсел. Да. С Джон очевидно вече не си говореха, Кара го бе разкарала по най-„милият” начин. Да всичко за Стеф вървеше по мед и масло. Дори може би трябваше да вдигна купон по случая „Провалящ се живот-моля заповядайте. Предлагам бира и пуканки на корем и цирково представление” да... Любовният му живот бе достоен за нобелова нагрда и специално направен по него латиноамерикански сериал. Ха-ха-ха... Забавно.
Стефан се подпря на масата за билярд и се загледа в топките за игра. Вглеждайки се в едната той вдигна показалеца на дясната си ръка ибавно започна да вдига червената мала топка във въздуха.
„Братле! Моля те... Нямам намерение пак да крада топки от баровете.” Гласът на един от еволюиралите прозвуча в съзнанието му и той остави топката да падне върху масата.
Колко забавно. Много забавно. Защо изобщо бе дошъл тук? Какво правеше? Чакашее? Кара? Не, изобщо не чакаше нея... Ами кой? Джон? Не.. Щеше да си го получи накрая от един от двамата.. А и без това нямаше никакъв ефект от търсенето на баща му. Общо взето всичко бе.. Прецакано на макс.
Стефан се огледа. Дали тези хора бяха семейството му? Трябваше ли да стой тук?А трябваше ли да напусне Ултра? Или да избере едно от двете? Вече нямаше какво да го задържа при Утрешните освен общата им кауза да открият Роджър.. Поправка. Баща му. Каквото и да беше. Той нон стоп ги подлагаше на опасност с всяко идване тук и отиване в Ултра... Така че... Какво извинение.. Каква причина имаше да стой тук? Очите му обходиха лицата на всички присъстващи и въздъхна спирайки се на едно от тях. Или на гърба й. Тъмната й коса се стелеше по нея като водопад. Беше хубава дори в гръб. Той извъртя очи и се обърна с гръб към Кара и.. Гаджето й. Звучеше му гадно както и да го погледне. Скръствайки ръце на гърдите си той се зазяпва в земята изапочна да брой дупките за връзките на обувките му. Някакво странно усещане премина по гърба му, гръбнака му. Той настръхна и тръсна глава. Пак откачаше... Просто откачаше. Отново тази тръпка. Простена ив дигна глава,а очите му се впиха в лицето й. Това лице. Той ахна, буквално и се почувства.. Тъпо! Все едно бе участник в реалити шоу. Стига Стеф.. Бъди по-оригинален.

by **zoey coburn.** Thu Jan 23, 2014 7:35 am

Зоуи седеше на диван във всекидневната. Около нея се бяха насъбрали още хора. Чуваха се гласове, водеха се дискусии, смях. Ръсел отново бе спечелил вниманието на тълпата, разказваше им поредната интересна и забавна история, която имаше с цел да изложи някой от присъстващите, но в крайна сметка всичко бе на шега и никой не го приемаше твърде лично. Зоуи слушаше, но не можеше да възприеме нито една изречена дума. Погледът ѝ попадаше само и единствено на Кара, която водеше поредният си разговор с Джон. Откакто Зоуи бе дошла тук със сестра ѝ много рядко се виждаха. Не очакваше нещата да се случат по този начин. Зоуи мислеше, че ще прекарват още повече време заедно, имаха да говорят за толкова много неща. Шест години бяха доста голям период от време и лично Зоуи искаше да научи повече неща за живота на сестра ѝ. Умът ѝ не можеше да побере как отношенията им се бяха променили и как нито една от тях не правеше нищо по въпроса. Бяха сестри, трябва поне да се опитат да се сближат. Как можеше две толкова близки сестри на времето сега едвам да си обръщат внимание? Зоуи имаше нужда от Кара; имаше нужда от сестра ѝ, но може би Кара нямаше нужда от нея.
Може би Зоуи трябваше да бъде благодарна. Все пак се срещнаха, нали? Какво повече можеше да иска от това? Кара имаше нов живот, нови приятели и ново семейство. Беше щастлива с тях. Зоуи беше част от миналото ѝ, което вероятно Кара се опитваше да забрави, но въпреки това не я отпрати. Напротив, за единствената среща, която имаха, Кара успя да я научи как да спира хората от четене на мислите ѝ. Нима това не бе достатъчно?
Погледът на малката Кобърн зашари из пространството, когато се спря на младо момче. Гледаше към Кара и Джон, но в погледът му се четеше неодобрение и едва ли не болка. Той познаваше Кара и то много добре, съдейки по начина, по който я гледаше. След това отвърна поглед към земята. Зоуи не се поколеба. Скочи от стола и се запъти към момчето. Чрез нето Зоуи можеше да научи повече неща за сестра си, след като тя нямаше време да се занимава с подобни неща.
Спря се на крачка от него. Той усети присъствието ѝ и повдигна глава към нея. Когато погледите им се срещнаха, Зоуи усети тръпки по цялото си тяло. Не бяха от онези, които изпитваше всеки път щом видеше агент на Ултра по петите си. Тези бяха... различни.
Ахването от страна на момчето накара Зоуи леко да се усмихне.
- Ти трябва да си Стефан - поде момичето. - Аз съм Зоуи - подаде ръка напред.

by **Stephen Jameson.** Sat Jan 25, 2014 8:39 pm

Може би почти веднага той хвана ръката й. Той по принцип не беше от типа хора, хвърлящи се през глава към дадено нещо... Като изключим повечето неща случили се през последните няколко месеца в живота му. Стеф беше... Ами не беше задръстен, не беше известен. Не беше нещо особено. Не и до скоро. Така че цялото това... Запознаване, поведение и тен подобните.. Това му се струваше като... Мексиканец да отиде в Париж и да си поръча тако в ресторант, в който се приготвят само скъпи морски дарове. Да. Нещо подобно. Но не и в случая. Сякаш това странно-поне според него- запознанство не го притесни, не го накара да се почувства неудобно и още повече.... Не започна с мисълта „Ултра? Утрешна? Проблем? Опасност? Обвързана?! Сега какво?” да. В това запознанство нямаше подобни неща, нито мисли за лудост или нещо от този род Стеф се усмихна, когато чу името си да се откъсва от устнтие й. Не я познаваше, поне не и лично. Не прекарваше Бог знае колко време тук.. Не и напоследък. Но останалата крепка връзка между него и Кара му бе дала някаква бегла информация за момичето пред него. Втора Кобърн. Удивително, а и някак си... Колкото и да бе болезнено за признание... Мамка му момичето бе може би дори по-хубаво от кака си...
-Приятно ми е Зоуи.- и имаше толкова приятно име. Гъделичкаше езикът и устните му дoкато го произнасяше. Зоуи. Да, по дяволите. Тръпки, изтръпване и неудобство се разхождаха по гръбначният му стълб, сякаш бяха пуснати от лудницата за една експресна разходка. Джеймисън отмести очи от лицето на Зоуи и погледна към Джон и Кара или по-точно отдалечаващите се гърбове. До слуха му достигаше жуженето от разговорите на околните.... Мислите на няколко от присъстващите го жилеха от време на време, но той.. Някак си не можеше да откъсне вниманието си от тъмнокосото момиче пред себе си. Какво по дяволите? Питаше се, докато отново връщаше поглед на лицето си и глуповато осъзна, че още държи ръката й. Пусна я и пъхайки ръце в джобовете на якето си се усмихна. Наистина ли трябваше все по-странни неща да му се случват? Дори това сега? Да... Странни. И нови. Той преглътна и потискайки желанието си да се фрасне сам заговори, преди да успее да се спре.
-Нова си тук? Разбрах, че си сестра на Кара....- не трябваше да повдига подобни теми.. Знаеше, че е глупаво и какво ли още не... Ама то на него глупостта си му е в кръвта, така че. А и напоследък нищо не доказваше обратното.
Подпирайки се на билярдната маса той изучаваше с поглед чертите на лицето й, като вместо да търси приликите на двете сестри.. Виждаше само удивителни разлики...

by Sponsored content

Билярдната маса

Билярдната маса

Re: Билярдната маса

Re: Билярдната маса

Re: Билярдната маса

Re: Билярдната маса