Медицинското крило

.

Бях се надвесила над един от многото дебели и огромни томове по медицина. Четях с интерес, минавайки през обясненията как се лекуват тежки наранявания и как се зашиват дълбоки рани, затваряйки ги по този начин. Беше нещо, което обожавах да правя. Вярно, да се заравяш сред бумащина, представляваща купчина книги надали беше най-оригиналния начин за разпускане през свободното време, но на мен ми допадаше - въпреки факта, че се смяташе за скучно от мнозина от Утрешните хора и доста от тях ми го бяха казвали, понякога и не само веднъж. Въпреки това обаче държах на учебниците си по медицина като на скъп приятел, дори и това да ме правеше пълен нърд.
Съсредоточавайки се върху написаното, се постарах да се отърся от мислите си и да върна вниманието си върху текста. В същия момент обаче вратите на помещението се разтвориха и през тях влезе някой. Вдигнах глава и на лицето ми се изписа изненада.
-Зак - възкликнах, обръщайки се към него. Той беше част от групата и аз го познавах. Тайно се надявах, че с него можем да се наречем приятели.
-Какв .. - започнах да го питам защо е тук, когато забелязах капещите по пода капки кръв. Очевидно идваха от него - явно беше ранен. Изправяйки се рязко, мигновено придобих сериозно изражение и изтичах към него, за да го огледам отблизо.
-Какво стана? Къде пострада? - попитах бързо, водейки го към най-близкия стол, за да седне. Бях разтревожена, но се овладях, впрягайки се първо да действам и после да задавам въпроси, оставяйки обясненията за по-късно.

-Така ли посрещаш всеки един от пациентите си? Започваш да ги "атакуваш" с тонове въпроси? Интересен начин за лечение. Зак също я беше виждал в организацията,но така лично не се беше запознавал с нея. Изглеждаше приятно момиче,но все пак е лекар. Нормално беше да изглежда така поне докато е в работно време. Не се знае каква беше навън... Може би беше "демон". Все пак всеки има такива вътре в себе си. Е "демонът" на Зак не беше вътре в него,а почти винаги си седеше редом до него като първи приятел. От доста скоро време той беше в тази организация и все още не знаеше много за хората в нея,но той може би беше един от най - бруталните и безмилостни "създания" вътре в тази организация наричаща себе си "утрешните хора". Рани които той беше получил бяха от неговите "тренировки" отново беше прекалил особено когато сестра му я няма наблизо до него да го контролира малко или много нещата определено излизаха извън контрол.Всеки път Зак решаваше да си насилва късмета и да напряга тялото и умът си до пълният им максумум. Един ден това щеше да го погуби и той го знаеше,но това не му пукаше особено много. Все пак хората са казли "Това което не те убива те прави по - силен" Този път той беше паднал от около 30 метра и долу беше се набучил на един метален кол,но не беше нищо сериозно. Раната беше отстрани и нямаше засегнати органи дори беше минал между ребрата. Едното беше съвсем леко одраскано,но кървенето разбира се си беше обилно. Това беше един от опитите му за "бърза телепортация" както той я наричаше. Той искаше това да стане най - силното нещо което притежава,а след това телекинезата. Смяташе,че телепортацията е нещо много важно.
-Нека кажем,че просто отново насилих късмета си прекалено много. От кога работиш тук? Не съм те виждал преди.

Веждите ми се вдигнаха нагоре от изненада - беше се наранил при тренировка?
Повечето от хората тук също тренираха, но едва ли до такава степен. А и всеки знаеше границите на възможностите си и не вземаше неразумното решение да ги насилва.
Отваряйки бързо няколко чекмеджета, използвайки телекинеза, побързах да сложа няколко съдове с бинтове и лекарства на масата до мястото, където го бях сложила да седне. Разопаковайки и развивайки бързо винтовете, първо взех парче плат и повдигайки блузата му, го притиснах към раната.
-Натискай тук. Силно. Иначе ще кървиш до смърт. - за момент се запитах как така не му се виеше свят от загубата на кръв, но бързо се съсредоточих върху това първо да се погрижа за раната му. Развивайки още бинтове, взех други парчета плат, действайки възможно най-бързо.
-Съблечи я - посочих блузата му, докато се ровех за прочистващия йод. Той повдигна вежди и ме изгледа недоумяващо, но мълчаливо ме послуша. Отваряйки шишенцето йод, сипах част от него върху друг бял плат и внимателно повдигнах този, който той натискаше върху раната. Огледах нараняването, след като го почистих и свих замислено вежди. Щеше да се наложи да направя няколко шева.
Слагайки нов плат, отново му казах да натиска и бързо подготвих инструментите. Стерилизирах иглата и конеца, като се обърнах към него, наблюдавайки го.
-Мога да ти бия болкоуспокояващо, тъй като определено ще те боли - трябват ти два, максимум три шева, за да затворя раната и да се спре кървенето нацяло.  
Обясних му го спокойно, без да обърна внимание на отбелязването му относно начина ми на лекуване. След което повдигнах въпросително вежди и зачаках да видя кое ще предпочете. Честно казано аз бих приела упойката, иначе щеше да посрещне доста болка, но решението си беше негово. Накланяйки леко глава на една страна, докато го наблюдавах, се извърнах и като клекнах, за да извадя още бинтове от шкафа до мен, казах между другото
-Тук съм от известно време. Малко преди теб, за всеки случай - подсмихнах се, вече държаща бинтовете и като насочих вниманието си да ги подреждам до мен, така че да са ми подръка, изражението ми отново стана сериозно.

Зак се подсмихна,а след това направи всичко каквото милата дама му беше казала да направи. Съблече си тениската,а преди това притискаше където му беше казала тя. Е може би не беше чак толкова лоша. Колкото до останалите въпроси с упойката той повдигна рамене и започна да я следи с поглед какво прави и през това време си мислеше за разни неща. Като цяло пълни глупости. Постоянно му се въртяха такива неща из главата все пак малко или много щом можеше да направи това докато тренира явно беше и леко бутнал или поне така смятаха някои от неговите хора с които той се движеше. Не,че те бяха особено много,но какво да се прави. Беше нов и искаше колкото се може по - бързо да се издигне в организацията. Организацията също не беше една от най - старите и заради това той смяташе,че няма да е много трудно да го направи. Не искаше някакви титли,а просто да бъде най - силното оръжие на тази организация и "мечтата му" май беше на път да се осъществи. Беше виждал повечето от членовете на организацията и техните провали. Имаше такива които искат да се телепортират зад стената,но вместо това се блъскат в нея или тези с телекинезата които не могат да повдигнат чаша без да я разлеят. Той вече можеше повечето от нещата които другите не могат,но все още се съмняваше,че е най - добрият. Не беше виждал все още всички членове и техните способности. Определено щеше да има някой поне един който щеше да е по - добър от него. Позамисли се за упойката отново и каза:
-Все още имам достатъчно адреналин в тялото. Той действа като упойка пък и щом съм си причинил това и не се оплаквам едва ли една игла ще е по - страшна от метален кол който може да те убие,но ти си доктора тук. Ако мислиш,че с упойка ще е по - добре. Давай.

Отново повдигнах изненадано вежди, но запазих мислите си за себе си. Той говореше с изключително пренебрежение за здравето си, какво оставаше за факта, че беше на път да се подложи на немалко количество болка. И да, беше вярно, че аз бях "доктора", както той се изрази, но все пак бях длъжна да се съобразя с решението му. Това, което описа, ми звучеше изключително болезнено, а той го отменяше като нищо особено .. Със сигурност бях изненадана.
Кимнах, гледайки го сериозно.
-Добре, нека е без упойка, щом така искаш. - сведох поглед, вдигайки иглата и прокарах конеца през нея. Шевовете не бяха нещо, което бях вършила особено често за времето, през което бях тук, но не се издадох. Почиствайки отново кръвта от раната с парче, напоено с йод, я оставих открита, докато се готвех да направя шевовете. Разбира се, преди това побързах да измия ръцете си и след като бях сложила ръкавици, се заех с действителната така наречена "операция". Прокарвах иглата през кожата му, но той дори не трепна. Това ме учуди, едновременно с факта, че не издаваше и нито звук. Не бях свикнала някой да е толкова неподвижен, особено, когато знаех, че изпитва болка. Привършвайки с шевовете, срязах конеца и внимателно почистих раната с йод. След това сложих чисто бяло парче плат върху нея и се постарах да го бинтовам както трябва - здраво, за да държи шевовете на място да не се отворят, но не и прекалено, така че натискът да е твърде голям, да му причинява болка и да попречва на раната да заздравее.
Прехапвайки долната си устна, докато бързо работех с бинтовете, бях свила вежди в симпатия относно болката, която знаех, че му причинявам. Когато привърших, връзвайки бинта сигурно, за да не се развърже, го погледнах и казах
-Сега трябва да внимаваш с раната. Трябва ти почивка, иначе шевовете ще се скъсат и раната ще се отвори наново, заедно с кървенето. Също така не трябва да мокриш мястото, иначе има опасност да се инфектира. Ще те наболява известно време, но ако се съгласиш, мога да ти дам хапчета за това. Също така, след известно време ще се наложи да се върнеш тук, за да сваля шевовете, когато пробождането вече е заздравяло достатъчно.
Говорех с деловия си тон на лекар, докато му обяснявах всичко това. Когато привърших, той ме гледаше със същото безразличие, както и по-рано. Сякаш такава сериозна рана наистина не беше от каквото и да било значение за него ..
Преглъщайки, леко нервно, се извърнах, за да почистя напоените с кръв парчета плат и да стерилизирам наново иглата и конеца. Докато разчиствах, не казах нищо повече, действайки мълчаливо. Бях твърде погълната от мислите си и учудването, че Зак като че ли напълно пренебрегваше факта, че се беше наранил. Повечето хора биха били сериозно притеснени, но не и той. Странно .. и макар това като че ли да човъркаше мислите ми, не беше моя работа да се бъркам в нещо, което очевидно не е моя работа. Бях лекар, да, и винаги щях да се грижа за хората тук, но бях далеч от това да нарушавам личното пространство на когото и да било ..

Докато докторката затваряше дълбоката рана на Зак той гледаше с доста голям интерес и запомняше почти всяко едно нещо което тя правеше. Той се беше шил и сам,но разбира се не беше чак толкова добре дори беше далеч от това което тя направи. Определено беше много добре зашито дори по едно време започна да се чуди дали ще остане белег,но в повечето случаи остава. Имаше доста такива по тялото. Едни бяха от негови наранявания други от схватки и трети просто от изтезанията които му бяха провели в лабораторията,но всичко това беше на доста добре "цена". Той можеше да убива хора без дразнещият звук да го спира. Нямаше бариера която да го спре да убие създание. След като всичко беше готов той се изправи,а след това се раздвижи из помещението,спря на едно място и погледна към докторката която все още чистеше кашата която той я беше накарал да направи,но нали това и беше нейната работа. След като чу това което тя каза за премахването на шевовете поклати глава в знак,че е разбрал това което тя му каза и реши да пита:
-Ами ...
Погледна към раната,а след това се почеса по ръката и продължи:
-Не може ли когато му дойде времето просто аз да извадя конците? Правил съм го и преди имам малък опит с това,но ако настояваш ще дойде.
Зак замълча за известно време,а след това седна на един стол малко по - далече от нея за да не и пречи докато си вършеше работата и продължи:
-Впрочем аз съм Зак. Виждал съм те наоколо да се въртиш,но така съм нямал приказка с теб? Как е твоето име. Е разбира се ако не искаш да ми кажеш няма,но нали когато стане отново нещо такова трябва да знам кого да търся.
След тези думи той се засмя.Беше минал през толкова болка,че едва ли не вече тя беше част от него,но имаше болка. Нали все пак това беше нещото което те прави човек. Болката.

Отново ми направи впечатление как за него раната и конците сякаш наистина нямаха никакво значение. Спирайки за момент работата си, го погледнах, просто наблюдавайки го няколко мига. След което свих рамене и с напълно нормален тон му отвърнах
-Не мога да възразя, щом имаш желание сам да премахнеш шевовете, когато му дойде времето. Решението си е твое и щом го искаш, така и ще бъде.
Отправих му неуверена усмивка, докато продължих да събирам различните бинтове и марли в специалното и отредено за това кошче. След това хвърлих там и ръкавиците си, които бях използвала, докато го шиех. Накрая събрах торбичката върху кошчето и като я завързах хубаво, я оставих настрани, за да я изхвърля по-късно. Междувременно бях чула думите му, но като че ли отлагах това да се обърна към него. В крайна сметка го направих, разбира се и като го гледах, в погледа ми се появи загриженост за него. Той беше част от новото ми семейство, един от Утрешните хора и аз имах желание да помагам на всеки от тях. Разбира се, при положение, че Зак явно нито искаше, нито имаше нужда от помощ, нямаше да му я натрапвам.
-Знам кой си. Чувала съм за теб, Зак, макар и да си в групата ни от сравнително скоро време. - заобикаляйки няколко маси и столове, се върнах пред тази, върху която бяха пръснати учебниците ми по медицина. Разлиствайки един от тях разсеяно, забелязах, че съм отворила на едно от обясненията как се лекуват инфекции и други зарази на кръвта, както и опасността от тях. Осъзнавайки какво правя, се спрях и отново вдигнах глава към него.
-Аз съм Бет. И не бих казала, че имам желание отново да се случва нещо подобно .. Нараняванията никога не са хубаво нещо. А и ако съдя по думите ти, явно вече имаш опит и май няма да имаш нужда от мен, за да те бинтовам ..
Подсмихнах се, отбелязвайки, че очевидно той ставаше за лекар точно толкова, колкото и аз. Разбира се, въпреки това знаех, че ако пострадаше, той винаги можеше да ме потърси. За мен беше приятно да помагам на другите, но пък кой, освен лекарите, би се навъртал из болничното крило? Никой не харесваше болниците, за повечето те бяха неприятно място, което беше и причината доста често да съм сама тук и да се "навъртам", ако трябваше да използвам неговите думи. Залавяйки се да поподредя разхвърляните из цялата маса книги, затворих няколко от тях, канейки се да ги въведа поне в някакво подобие на ред.

Когато тя отговори на Зак,че знае той кой е Зак въздъхна доста тежко и поклати глава,а след това се усети,че все още беше гол до кръста. Стана бавно от стола и се запъти към тениската си. Той се загледа в пода. Беше доста чист,но имаше тук там на места някоя друга капка кръв за които разбира се самият той беше виновен. Докато ходеше към другият стол който не беше далеч от тук той погледна към Бет и каза:
-Хубаво име имаш. Късо,но хубаво. Сигурно тези неща които си чула за мене не са от най - хубавите. Е .. хората говорят и не ги спирам да го правят. Нека си говорят те ни най - малко не ми пречат или ни най - малко ще ме накарат да се откажа от това което целя.

Стигна до стола,а след това се наведе и взе тениската си която беше червена на цвят. Вдигна я нагоре,а след това погледна през дупката която имаше от двете страни на нея.Това беше от онзи проклет кол на който се беше натъкнал по - рано:
-Тс.. явно и на тениската ми ще и трябва шев. Е като се прибера ще го направя.
В този момент той говореше на себе си.
-Сама ли си тук в медицинското крило или имаш и помощници ? Други сестри? Фелшерки? Чистачки?
Зак искаше да разбере колкото се може повече за момичето беше му интересно и обичаше да се запознава с нови хора. Той облече тениската,а след това седна на един стол точно срещу нея и погледна към всичката тази бъркотия която беше наоколо. Навсякъде имаше папки,книги и какви ли не други хвърчащи листчета. Е до някъде беше нормално и разбираемо все пак не може човек да знае всичко и понякога трябваше да се консултира с книга или някой който разбира малко повече от самият него.

Погледнах го озадачено, но мълчаливо. Седейки на масата, стиснах една от пръснатите там книги, опитвайки се да устоя на импулса просто да разгръщам страниците й. След което се усмихнах, докато го наблюдавах и казах
-Благодаря ти, твоето име също е хубаво. - подсмихнах се, наблюдавайки движенията му - не бяха ни най-малко забавени или сковани от раната, която се намираше от едната му страна. Отново забелязвайки как той сякаш е имунизиран срещу болката, заключих, че той явно често е бил раняван.
-И не се тревожи за това какво съм чула - аз съм последният човек .. е, така де .. който ще те съди. Още повече след като не те и познавам.
Отново повдигнах небрежно рамене, гледайки го в очите. В погледа му сега забелязвах някакъв бегъл интерес, но тъй като никога не можех да позная какво си мисли, а не исках грубо да се ровя из главата му, то не бях сигурна от какво беше породен, нито пък към какво.
И като направих кракта пауза, преди да отговоря на въпросите му дали съм сама тук, се почесах леко по главата замислено и в крайна сметка му отвърнах
-Предимно съм сама тук. Има и други лекари, но освен ако някой не е сериозно наранен, в болничното крило няма почти никой. Както вече споменах - не е от най-приятните и предпочитани за посещения места от хората тук в групата.
Поклатих съвсем леко глава, след като му бях обяснила и сведох поглед, затваряйки още една книга за медицина. Повечето бяха пълни с мои записки отстрани, направени с молив, но никой освен мен, естествено, нямаше как да забележи това. А и книгите си бяха мои. И за учудване на мнозина, ми харесваше да се затварям в тях понякога - най-вече, когато спомените от миналото се връщаха понякога и изскачаха в главата ми ..
-Ами ти? Явно си свикнал да те боли .. често ли се случва да се нараниш? - в тона ми се прокрадна частица загриженост, тъй като не исках никой от новото ми семейство да пострада. Всеки от нас имаше някаква история или пък нещо, което ни измъчваше - нямаше нужда да бъдем подлагани на още повече болка, все пак вече бяхме преживели достатъчно с цялото това преследване от "Ултра" и т.н. Защо обаче, вместо да си я спести, мъжът пред мен като че ли беше устремен да си причини колкото се може повече болка?

Зак изслуша внимателно момичето пред него което му говореше така сладко. След това се усмихна и каза с весел тон:
-Да,разбира се. Докато тренирам или пък докато се бия. В лабораторията в която бях също не беше приятно и как да ти кажа.. един ден просто тази всичката болка става просто неразделна част от теб. Става като...наркотик. Пристрастяваш се към нея. Като цигари или както искаш го наречи.
Зак започна да говори един вид по - пламенно и продължи:
-Просто когато вече си свикнал с нея и си успял да оцелееш след това което в "Ултра" са ти причинили просто малко или много се пристрастяваш към нея. Просто имаш нужда от време на време някой да те удари в лицето или да изпиташ болка за да разбереш,че си жив,че си тук и сега. Не знам до колко ме разбираш,но ти просто ми зададе този въпрос и аз ти отговорих максимално изчерпателно. Колкото до това,че си сама тук... какво правиш когато няма кого да лекуваш? Просто си седиш и си четеш ? Заровила си се и това ли е? Звучи доста скучно.
Зак въздъхна,а след това замълча за малко за да не става прекалено досадно. Май беше започнал да говори доста.
-Аз през свободното си време тренирам и тренирам и пак тренирам. Като цяло дори и когато не съм свободен пак тренирам ако не едното то другото. Между другото може ли да знам какво точно се говори за мен? Просто ми е интересно

След дългата му реч, се подсмихнах и като наклоних глава леко на една страна, казах развеселено
-Да, знам - наистина звучи малко скучно. Само че обичам да чета. Знам, знам .. казвали са ми, че прекалено много обичам книгите, но все пак .. те са моята страст. А и колкото повече уча, толкова по-добър лекар ще стана и ще помагам на "Утрешните хора".
Казах последното с известна доза гордост и доста по-голяма доза ентусиазъм. Не криех, че това ми беше нещо като мечта. Е, не беше единствената, разбира се .. но другата беше някак доста по-тъмна от тази.
-Колкото до другото, аз също тренирам. Може дори да се пробвам срещу теб някой път, макар да знам, че е почти сигурно, че си по-добър от мен.
Повдигнах вежди, като че ли предизвиквайки го и точно в следващия момент лицето ми придоби сериозен вид. Погледа ми рязко се впи в неговия и аз заговорих сериозно
-За болката .. мисля, че отчасти те разбирам. Само че аз не съм свикнала с нея, а по-скоро .. не е като да не знам как да се разделя с нея, но не знам и как да НЕ я изпитвам и да се насладя на нещо хубаво. Ако ме разбираш, де ..
В следващия момент свалих палтото си, захвърляйки го върху масата. Смъквайки яката на блузата си така, че да оголя рамото си, му показах следите от изгаряния по ръката ми.
-Ти не си единствения, който носи белези. - повдигайки отново рамене, му отправих нова усмивка, която този път обаче беше по-скоро безрадостна. И като побързах да сменя темата, или по-скоро да продължа към следващата, добавих
-Е, съгласен ли си някой път да проведем една тренировка заедно? Ти и аз, пък да видим кой ще победи .. - ухилих се глуповато, тъй като не беше като да не знаех, че той ще ме надвие, но все пак се върнах на това да го предизвикам. Разбира се, нямах предвид веднага, тъй като току що го бях зашила, но все пак просто не се сдържах да му го предложа. Какво пък, понякога и аз постъпвах импулсивно.

-Ха-ха ! Ето това е дух. В теб има доста живот. Разбира се,че ще приема твоето предизвикателство за дуел тоест... тренировка,но още от сега ти казвам,че няма да се сдържам. Един съвет: Гледай да е по - скоро защото скоро ще стана най - силният в отбора !
Заяви Зак гордо,а след това видя как момичето си сваля яката на блузата. Той забеляза изгореното още преди тя да го е показала цялото и дам у каже,че има белези. Той леко се намръщи,а след това каза:
-Такава хубава кожа не трябва да бъде с белези. В Ултра ли ти причиниха това?
Зак замълча,а след това стисна ръката си в юмрук и каза тихо:
-Тези копелета... ще ги изкормя и ще им разнеса вътрешностите из целият град за да може да види всеки какви подли създания са те.
Е явно веселбата свърши... Зак отново май трябваше да се яви на "бойното поле" защото отново беше ядосан и трябваше да убие някой иначе щеше да стане доста по - лошо положението. Той мразеше тези от Ултра с цялата си душа и сърце. Това бяха хората които измъчваха него,малката му сестричка и всички останали от отбора в който се намираше сега. Беше непростимо. Как може изобщо някой да си помисли да прости на тези чудовища.

Подсмихнах се, наблюдавайки развеселеното му изражение и повдигайки леко брадичка, казах развеселено
-Ще го имам предвид .. А ти не забравяй клишираното правило - никога не подценявай опонента си.
Смигнах му, след което кимнах, за да му покажа увереността си, че мога да се бия и да стоя зад думата си. Вярно, може и да не му бях равна, но не бях нито страхливка, нито някоя безпомощна - щях да дам всичко от себе си. Можех да се защитавам, досега винаги го бях правила и това със сигурност не беше на път да се промени. Забелязвайки яростта на Зак към "Ултра", също се намръщих и като заобиколих масата, сложих ръка върху юмрука му.
-Знаеш ли, не си длъжен да унищожиш цялата организация абсолютно сам. "Утрешните хора" сме за това - ще го направим заедно. А и всеки тук би искал своя дял от "Ултра", за да им даде урок за всичко, което са ни сторили. Не знам за другите, но бъди сигурен, че говоря стопроцентово за себе си.
Погледа ми беше решителен, сведен надолу към юмрука му и ръката ми върху него. След което преместих пръстите си до неговите, свивайки и моите в юмрук, който поставих с едно рязко движение точно до неговия.
-Сериозно, ще ги спреш сам и ще ме оставиш да изпусна цялата веселба? Е, това не е особено честно от твоя страна .. Сега, защо би искал да ме оставиш да изпусна интересното?
Тонът ми беше лековат, с цел да поразсея гнева му. Явно той бързо се ядосваше и макар това да ме изненада доста, разбирах твърде добре яростта, която беше показал, именно защото тя гореше и в моите гърди по абсолютно същия начин, карайки ме да копнея повече от всичко за отмъщение срещу "Ултра" за всичко, което ни бяха причинили и за всичко, което бяха отнели - не само от мен, но и от останалите "Утрешни Хора".

Зак погледна към ръката на момичето която тя сложи върху неговата. Той забеляза,че ръката беше топла и нежна. Определено не беше претърпяла толкова битки колкото него. Ако беше така дори и по ръцете тя щеше да има рани.Е това беше разбираемо. Нейната работа беше не да наранява,а точно обратното,да лекува хората.След това двете ръце се "сблъскаха" и Зак се усмихна и каза:
-Разбира се,че ще отнема кефа на всички. Във войната и любовта всичко е позволено дори да отнемеш кефа на някого. По същата логика така вие всичките ще отнемете моя кеф. Не съм много сигурен все още в "утрешните хора" Нямам им достатъчно доверие и съм сигурен,че една част от тях ще се доверят на няколко думи и отново ще се върнат в лабораториите на "Ултра" за да станат опитни плъхове за поредният техен експеримент. Точно заради това искам сам да свърша цялата работа защото ако това което казах се случи най - вероятно ще използват хората от нашата организация за да ни спрат и така ще стане,че да избием нашите хора,близки,приятели.Не забравяй,че колкото силни хора има в нашата организация има и толкова слаби и моята цел е да защитя тях.

Наклоних леко глава на една страна, наблюдавайки го замислено няколко мига. След което съвсем леко повдигнах вежди и като потиснах една въздишка, казах
-Знаеш ли, прав си. Всичко това може да се случи. Не казвам, че не е нормално все още да нямаш доверие на хората тук, но може би трябва да им дадеш шанс да се докажат, преди да "предвиждаш" какво ще стане и как ще постъпят.
Поклатих съвсем леко глава, като се върнах от другата страна на масата и възобнових действията си да събирам книгите си по медицина. Накрая ги бях скупчила в няколко купчинки една върху друга и като взех първата, притискайки я към гърдите си, се заканих да я прибера в един от шкафовете - сега нямаше да ми трябват, но със сигурност щях да се върна към тях по-късно.
-Или ако не на тях, дай шанс на мен. Аз със сигурност искам да взема участие в разрушаването на "Ултра"! - казах последното по-твърдо, отколкото възнамерявах и се телепортирах до един шкаф. Клякайки, прибрах книгите и отново се извърнах към него
-Виж, знам какво си мислиш. Малко и нежно момиченце като мен, което се заравя в книгите не може да е от особена полза, нали? Само че преди да се опитваш да ме предпазваш или други подобни, трябва да знаеш - имам нужда да унищожа тази отганизация. Просто трябва да го направя. Искам отплата за това, което ми сториха .. И ще ме извиняваш, но е доста жестоко от твоя страна да ме лишаваш от правото ми да си отмъстя десетократно за това, което причиниха - не само на мен, на семейството ми също.
Изправена го гледах твърдо, все още говорейки сериозно. Знаех, че не само исках той да ме включи към тези, които щяха да спрат "Ултра" - исках и да играя главна роля в това. А дори и да не го направеше, пак щях да се присъединя и да унищожа тези чудовища, които ми отнеха всичко, което ми беше скъпо. Той беше късметлия, че имаше сестра си .. Аз бях останала сама. И за това бяха виновни "Ултра" - нещо, което определено нямаше да им се размине.

Зак се сети за нещо. Той се изправи бавно,а след това отиде при момичето усмихна се и каза:
-Може да се измисли нещо,но ако видя,че някой от вас ми пречи в това което правя просто ще го отстраня от мисията. Нямам това право,но аз ще измисля начин да го направя защото има такива които помагат и такива които пречат повече от колкото да помагат докато са на "бойното" поле и се опитват да направят нещо без успех. Пък и изглеждаш доста решителна заради това мисля да ти дам шанс да се докажеш пред мен. Ако успееш може да сформираме нещо като отбор в отбора. Всеки един мини отбор да се грижи за определена част от цялостния отбор или нещо подобно.
Зак се позамисли над това което беше казал,а след това продължи:
-Идеята според мен е е никак лоша. Всъщност... виждам,че нямаш особено много работа тук. Искаш ли да отидем да хапнем нещо защото умирам от глад пък и все някак нали трябва да върна изгубената кръв.
Обърна се с гръб към момичето,а след това направи няколко крачки напред към изхода на помещенето
-Е ? Идваш ли? Аз черпя.

За момент просто повдигнах вежди, наблюдавайки го. Е, значи беше проумял колко точно съм решена да участвам в спирането на организацията. Виж ти - все пак очаквах точно обратното, да ме спре. И все пак намекът, че може да съм пречка, а не от полза, ме подразни - не бях тренирала тук, откакто бях на 16, само за да ми кажат накрая, че никак не помагам. Повдигайки рамене, накрая му казах
-Защо не. Нека да пробваме това с отбор в отбора. - най-малкото, ако не се получеше, винаги можехме да оставим идеята настрана. Замисляйки се, някакси ме завладя импулса да му покажа на какво съм способна - че и аз мога да причинявам вреди, не само да ги поправям, както направих при него. Можех да бъда смъртоносна; разбира се, с малкото изключение на пронизващия звук в главата ми, който ме спираше от това да убивам.
Връщайки се в настоящето, Зак ме изкара от мислите ми и го погледнах, за момент разсеяно. Трябваха ми няколко секунди повече, за да осмисля какво беше казал и след като регистрирах чутото, отново повдигнах рамене.
-Ами добре, няма да откажа да хапна нещо. Води ме. - индикирайки с брадичка вратата, се телепортирах до него и след като му се ухилих глуповато, го оставих да води пътя.

Зак се запъти към вратата заедно с момичето. Той я сръчка съвсем леко за да я подразни един вид или с други думи просто леко да се закачи с нея,а след това отвори вратата и каза:
-Е ? Какво обичаш да ядеш и пиеш. Знам някои добри места из градчето. Разбира се не е много желателно да е пълно с хора. Все пак не трябва да забравяме,че може някой да ни издирва дори и в този момент. Ще е леко грубо да разрушим заведението на човека който ни е давал храна с боят който ще стане ако преследвач ни намери.  
Зак се отмести от вратата за да може да мине Бет,а след това той мина и продължи да върви редом с нея.
-Не знам за теб,но на мен ми се хапва нещо люто. Разбира се ако не обичаш люто може да отидем просто някъде където не правят люта храна. Като за начало може да посетим Sobrino de botin. Мястото не е много голямо и няма много хора. Като цяло приятно и спокойно място е и има разнообразие от храни и напитки.

P.S https://tomorrowpeoplerpg.bulgarianforum.net/t3-restaurante-sobrino-de-botin

P.S2: Пиши направо там.

Кара се загледа след него, но не искаше да си помисля какво можеше да се случи. Момичето просто дори не си направи труда да пооправи мястото, просто се телепортира в обежището. Беше в стаята си, преоблече се оправи косата си леко и се телепортира при Тим, където завари Ръсел.
-Къде е Джон? – попита го поглеждайки я подозрително, а тя извъртя очи
–Да не се скарахте пак? Какво пак направи? – господи Ръсел и неговите въпроси. Кара си пое глътка въздух, прехапа леко устната си, защото вината в нея напираше все повече и повече. Затвори очите си за миг и въздъхна.
-Никол... – отговори просто, но не знаеше какво ще си помисли той, може би нещата бяха по – зле от колкото изглеждаха..
-Какво Никол?
-Нищо, просто Ултра са я погнали и след дълги опити, успя да се свърже с Джон, а той.. той отиде да я отърве. – обясни му с прости думи и повдигна веждата си. Какво трябваше да направят. Не можеше да иде там, най – много да оплеска нещата още повече, а ако пратеше Ръсел, а със сигурност всичко щеше да завърши още по – кърваво. Отново прехапа устната си и се загледа в екрана, нямаше нищо.. нищо там сякаш имаше някакви заглушители и тя не можеше да разбере, какво се случва. Джон не й отговаряше. Не й казваше какво се случва. Притесняваше се имаше чувството, че ще се пръсне. В главата й се мотаха какви ли не глупости, дори най – лошите. Ами ако бяха хванали него? Ако, го бяха върнали в Ултра. Стефан също не отговаряше, нищо просто сякаш тъмна индия от всякъде. Объркваше се, притесняваше се, а най – лошото беше, че вече започваше да си мисли, че бе в грешка когато му каза да отиде. Ако беше казала Не, сега той щеше да е тук. Сега всичко щеше да е наред и той щеше просто да притиска свързването.
Прехапа устната си когато чу гласовете. От „всекидневната” се чу ахване. А Кара погледна към Ръсел стреснато, а преди да се е усетила се бе телепортирала там. Видя го в ръцете й, а всичко около тях беше в кръв. И както изглеждаше, определено не беше неговата кръв. Не беше нейната. Стисна очите си, а от тях се стече една издайническа сълза.
-Господи, Джон. – простена тя, като се озова до него и преди който и да се е усетил сложи ръка на рамото му и го телепортира в лечебницата...
-Какво стана? Защо? – сякаш щеше да започне да заеква след малко. Не знаеше какво да си мисли, какво да каже. Просто скъса блузата му, и започна да прочиства раната му с треперещи ръце, а секунди по късно взе клещите от шкафа и започна да рови раната за куршума.

Нямаше си идея, какво трябва да направи вече избягваше, ходенията си в медицинското крило, а онзи упрек, сякаш се въртеше отново и отново в главата й, за да й напомни, че тя действително бе вивна за всичко това. Знаеше го ннямаше как да го отрече, единственото, което правеше последните дни е просто да седи и да се моли, Джон най - накрая да се оправи, виждаше че тялото му се възстановяваше, но това не значеше нищо.ой просто не искаше да се събуди и това, беше.
Преглъщайки Кара стана от леглото си, като се преоблече.. Няколко дена бяха минали , а тя продължаваше да се моли за промяна. Нямаше да каже нищо за думите му, защото знаеше, че ревността й беше повече от всичко, но дори и да беше приела, че Джон е нейн..присъствието на чувствата на Никол, начина по който го гледаше, как държеше ръката му, когато отидеше при него в болничното крило това я изнервяше, караше я да мисли, че наистина има причина за ревността й. Преглътна леко, обличайки черния си клин, а след това и черната блуза, върза косата си на опашка, обу обувки и просто се телепортира директно в лечебницата, където завари Ръсел, а липата на Никол я очуди.
Кобърн, се усмихна леко на Ръсел, като се приближи и леко погали лицето му.
-Някаква промяна? - попита го тя, като забеляза, че лицето на Джон не беше толкова пребледняло.
-Спокойно ще се оправи, знаеш че винаги се оправя, няма да се отървем толкова лесно от него. - каза й той, като изхвърли старата банка и я смени с нова. Кара въздъхна леко, сядайки на стола, не бе идвала цял ден, надявайки се, че сама ще се отърси от вината, за всичко това. Но защо се бе залъгвала, че между тях всичко ще бъде наред, но уви винаги беше само за няколко дни, сега Кара отново очакваше поредната доза скандали, а след това може би да стигнат и много по - далеч.
-Знам, просто ...аз съм виновна за всичко това, ако не бях заслепена от ревността си към Никол, нещата нямаше да стигнат до тук.. Но ето сега той е зле, и е зле заради моите искания, заради това, което аз го накарах да направи.- сама се мразише, за това което се случваше с тях, с него.
-Стига,Кара знаеш, че всичко ще се нареди отново - каза й той, като я тупна леко по рамота, а тя се опита да се усмихне. Секунди по - късно просто Ръсел излезна и тя остана сама с него в стаята, като леко милваше дланта му с пръстите си, усмихваше се лекичко.. а единственото, което искаше да направи е да му се извини...
-Аз наистина съжалявам, знам че заради мен се случи всичко, знам че аз съм виновна и без да ми го казваш и се чувствам така.. просто моля те.. хайде съвземи се..- шепнеше тя, навела се леко към ушната му мида, а косата й галеше леко лицето му.

Кара се усмихна леко, беше напълно доволна от това, че той се е събудил, усети ръката му, която помилва лицето й. Но точно в секундата, когато си мислеше да каже нещо и Никол се появи, а това я накара да свъси изражението си, да не говорим, че вината, накара тъгата да се покаже на него.
Но вдигайки очи, за да погледне към Никол, Джон я разсея и докосна устните си до нейните, сякаш преди няколко дена не бе станало нищо, не й бе казал нищо, сякаш не й бе натякнал, че тя бе виновна за всичко, сякаш не й беше ядосан. Почувства се объркана, дори не знаеше дали нарочно се държеше така или просто наистина не помнеше собствените си думи.
Но тогава чу неговите и тръсна леко глава, това щеше да го мисли малко по – късно. Пое си глъта въздух, като се наведе леко отново и докосна устните си до неговите. Вдигна глава и погледа й отново среща този на Никол, вижайки онези блясаци, които й бяха до болка познати в тях. Прехапа устната си и върна поглед на Джон.

-Сега любов. – отвърна тя на молбата му, като се телепортира в псевдо кухнята, приближавайки се до хладилника, взе от там една бутилка минерална вода, като достатъчно бързо се върна обратно, не искаше да го оставя на саме с Никол. Но какво можеше а направи? Когато се телепортира обратно тя се приближи до него отваряйки бутилката и усмихвайки се му я подаде. Гледаше право в очите му, глеайки напълно да изолира присъствието на Никол. Сякаш искаше да си представи, че са само те двамата, че могат да разговарят отново така както преди. Прехапа леко устна и го изчака, да поеме нужната вода на организма му и отново игнорирайки Никол тя му заговори.

-Съжалявам, Джон... не трябваше да се случва това, ако не бях аз... ако не бях решила...знаеш.. ти нямаше да вземаш онези серуми, нямаше да те боли, а най – вече нямаше да се стигне до тук. И без да ми го казваш, знам много добре, че аз съм виновна, за всичко което се случи...което ще се случи между нас.. – „да може би няма а е никога същото” прошепна тя в мислите му, довършвайки това, което искаше а каже, а очите й отново се впиваха в неговите, просто не можеше да се откъсне от там, нали знаете какво казват хората, очите са прозорец към душата на човек, а колкото й да не му се вярваше, Кара знаеше, че под всичките стени, под всеки един демон от миналото му, под всичко това, е неговата прекрасна душа, онази която виждаше толкова рядко, онази която видя преди случката с Никол... тази душа, която обожаваше.