Тунелите

Дамарис?
Убедена бе в съществуването на по-безопасно място за нея. Тук някъде беше… Робин обикаляше старите тунели на метрото от близо час, но бе успех. Не можеше да се вярва на онова, което бе видяла. Може би си въобразяваше, че е видяла как някой изчезва от метрото някъде из тунелите. Дори да бе права, тя едва ли щеше да достигне до това място. Сама признаваше, че не я биваше в телепортацията. Останалите две ѝ се отдаваха до съвършенство, макар че предпочиташе да не ги практикува, но явно липсата на практика се отразяваше върху контрола ѝ над тези сили. Последният път, в който опита да стигне до дадено място по алтернативен начин бе като този на тепърва открил за способностите си утрешен. Искаше да стигне до забутания ъгъл на малката книжарница в центъра, а се озова в задънена уличка на две пресечки от нея.
Буквално си губеше времето в търсенето на това място. Накрая просто щеше да се върне в малкия апартамент в розовата кооперация и щеше да заключи трите ключалки зад себе си, но поне си струваше да опита. Разбира се, винаги можеше да попадне на някой, който да я отведе до това заветно място, но се съмняваше, че схемата действаше подобна на тази, с която се набираха млади таланти. Няколко чужди мисли бяха достатъчни, за да я накарат да спре. Гласът бе твърде познат и не го бе чувала от около месец насам.
- Какво си мислиш, че правиш, работейки за Ултра? – попита, когато стана очи в очи с твърде познатата фигура. Робин мразеше тази организация и нямаше намерението да прави компромиси, така че имаше право да бъде недоволна от избора на Дамарис. Може би щеше да го знае от по-дълго време, но едва наскоро откри, че можеше да следи нечии мисли независимо от разстоянието. Наистина полезно качество в определени моменти…
Момичето скръсти ръце и се облегна на една от стените. Вече официално бе приела, че няма да намери мястото, което търсеше. Няколкото обиколки на старите тунели бяха достатъчни, за да се убеди в това. Явно просто не търсеше на правилното място. Сигурно имаше някой секретен вход, за който трябваше да попита някого. Може би някой друг ден щеше да направи повторен опит, но в момента заслужаваше отговор на въпроса си и именно него очакваше.

Дамарис имаше просто правило, което наричаше ЗЗПГЗ, сиреч, закон за по-голямото зло. Звучна абривиатура, наистина. Имаше навика да използва подобни съкращения, беше неприятен и труден за избавяне - като краста, но такива бяха всички придобити в армията привички и за тях, също нямаше открита ваксина.
Другото, което бе възприел от полевите тренировки, бе да вярва на слуха повече, от колкото на очите си, а в безкрайна фуния като този тунел, ехото, залепнало по стените и таваните, дебнещо нищо неподозиращата си жертва, беше неприятно съпътстващо препятствие за непросветените.
Стъпките бяха леки, плавни, като вятър, идващ от морската шир. Женски. Банално познати. Не би ги сбъркал, защото се бяха запечатали в ума му. Все пак, Робин бе проходила в ръцете му, но това съвсем не й даваше юрисдикция да му говори така, както се опитваше в онзи момент.
С досада изслуша монолога й, състоящ се от две кратки, възклицателно-въпросителни изречения, нагнетени с много патос, като тези на държавен глава в Новогодишна нощ и три пъти по-досадни.
- Нали не си мисля, че едно пеленаче ме поучава, защото съмнително много започва да ми прилича на това... - побърза да я пресече той, за да не си помисли, случайно, че е време да затвърди позицията си с още нелепости от философско-осъдителен характер,с тънка нишка от вплетена негативна оценка. Беше дяволски непосилно да сдържи темперамента си, който го съветваше да продължи с цветущите сравнения, но му пукаше прекалено много за вече не толкова малкото изчадие, наследило от майка си вечната, нежелана оценъчност, която бе пясък в очите на Дамарис.
- Отвратително много приличаш на нея. Същата мърморана си. - спомените се завихриха в съзнанието му като опустошителен ураган.За Бога, колко му липсваше.
- Като стана дума за мрънкане, ти не трябва ли да си си вкъщи и да учиш или там каквото правят добрите деца?

Последният път, в който се погледна в огледалото съвсем не бе пеленаче, но пък и разбираше от ирония. Можеше да се засмее на това сравнение, но бе факт, че не го харесваше. Вярно, че имаха значителна разлика в годините, но той не бе нито неин биологичен баща, нито пък Робин все още имаше нужда някой да я следва по петите и да я спасява от правенето на грешки. В крайна сметка беше нужно да направи няколко, за да се научи как да живее, нали?
- Понякога се налага.. Като поодъртеете и вие ставате пеленачета. – не му остана длъжна. Този коментар можеше и да си го спести предвид, че го познаваше по характер и знаеше колко е сприхав, ако не улучи момента, а точно сега не изглеждаше като да е момент за подобни безплодни закачки. Освен това не бе убедена, че прилича на майка си. Тя мърмореше много повече от нея. Робин просто обичаше да дразни хората, защото го намираше за забавно, но определено можеше да бъде десет пъти по-проклета от майка си, ако пожелаеше. Сама го доказа с това изказване.
- Чуваш ли се какви ги говориш? – попита, сдържайки смеха си. Знаеше, че ще проехти толкова силно в тунелите, но Дамарис определено успя да я разсмее. Странно, израсна с него, но така и не се научи да му вика „татко“. Може и да го беше казвала един-два пъти, но вече го приемаше почти като равен и някак по-естествено бе да използва името му. – Кога съм била от добрите деца?
Е, сама знаеше, че имаше едно такова време. Например когато си лягаше точно в десет след сериозно изречените думи, че е време за лягане или когато посещаваше училищните часове редовно или по-късно в годините ако отсъстваше никой не забелязваше и това я превърна в примерна ученичка, но нещата не стояха толкова розово в последните две-три години. Самата тя едва се познаваше, но много повече харесваше новото си аз, отколкото старото, а можеше да каже точно обратното за него. Преди като че ли му се възхищаваше повече, докато в настоящ момент предпочиташе да прави напук на думите му.
- И все пак не ми отговори… Или не знаеш, че въпросните ти шефове се опитаха да ме убият преди известно време? – продължи да упорства. Въобще не я интересуваше какви бяха мотивите му. Робин все още държеше на него достатъчно, че да няма желание да го вижда забъркан с нещо или някой, за които бе сигурна, че не водят до нищо добро.

Погледна я с високо вдигнати вежди, които почти образуваха арка, по-грандиозна от тази в Париж, сумтенето с умерен темп по време на нейните бегли опити да му противоречи бе нещо като гарнитура към липсата на съпричастност и разбиране към думите й.
А тя, всъщност, защо още говореше?
Докато се осъзнае, бе започнала дори да се хили със своя пандемично заразителен смях, който караше неговото вечно сериозно лице да се промени в по-мека своя версия, а очите му да заиграят по детски - за протокола трябва да бъде вписано, че развеселеният Дамарис, особено в трезво състояние, бе едно непривично природно явление, което можеше да бъде сравнено с феномен. Но сега нищо забавно нямаше и Дамарис покри устните й с дланта си, притискайки я към стената на тунела.
- Не мисля, че има нещо комично в цялата ситуация, и ако желаеш да запазиш статута си на живо същество, те съветвам да започнеш да се държиш като зрял човек, какъвто, неизменно се крие някъде из тази присмехулна, юношеска обвивчица. - раздразнения Харис, за разлика от по-горе споменатата негова версия, бе постоянна величина, с продължителността и сериозността на числото Пи - сиреч до безкрай.
- За да си навлечеш гнева на висшестоящите, сигурно не си била много добро момиче... Стой в периферията на куршумите - и буквално, и преносно, защото и аз не бих могъл да те покрия, ако стане наистина сериозно.
Дамарис бе човек на дълга, и сега той бе да я предпазва от всички напасти на живота, макар да не беше негова кръв и отношенията им да бяха вечно полюсни.
- Интересното е, че с Доминик нямате разногласия относно задълженията му към Ултра, а всичките негативи са насочени към мен. Мислех, че аз съм настойника в отношенията ни, което моментално изключва твоето осъдително отношение към работата ми. Сега се прибирай!

Срещата със стената не бе особено приятна. Първата мисъл, която мина през главата ѝ, бе дали нямаше да забърше някоя паяжина, че пък и някой паяк. Последваха и други, свързани с праха, с хладната и неравна повърхност на вратата, докато накрая Робин не се фокусира върху думите на Дамарис. Бе съгласна, че нямаше нищо комично в ситуацията, която едва не ѝ коства живота, но тя дори не е смееше на нея. Все още я държеше от сравнението, което си прехвърляха, но вероятно бе прав и дори в него нямаше нищо забавно. По начало Дамарис не бе от забавния тип хора, с които можеше да се разговаря с часове. Сам го показа, когато само минута-две след като се бяха видели вече имаше намерението да я изпрати вкъщи. Ако сама бе решила да направи това решение, вероятно щеше да си тръгне, но точно защото сега го нареждаше той, а тя вече се приемаше за достатъчно голяма, пък и бе такава, че да не се вслушва в тези нареждания, нямаше да го направи.
- Тъкмо се видяхме и вече ме гониш ли? – попита, побутвайки го леко, за да се измъкне, защото определено не ѝ хареса да бъде обект на действия, които заслужаваше едно дете, но не и тя. Отдавна се водеше пълнолетна по всички параграфи и смяташе, че заслужаваше да бъде възприемана дори от него за възрастна. Друг бе въпросът, че тя не се държеше особено подобаващо за годините си, но пък нямаше намерението да ги пропилява, както той явно бе направил, защото липсваше друго обяснение за това вечно сериозно изражение, което съпътстваше мъжа. – И за твое сведение Доминик не е толкова кисел, колкото си ти. Забавен е и вместо да ме праща вкъщи би ме завел на някое интересно място, така че трябва да вземаш пример от него понякога.
Не смяташе да му спести мнението си. Заслужаваше някой да му го каже в лицето, но се съмняваше, че това щеше да има някакъв ефект. Не бе първият път, в който опитваше да му каже, че не е добре за нервите винаги да бъде сериозен, но кой ли я слушаше. Явно разликата в годините наистина си казваше думата.
- Пък и с него не сме особено близки, че да ми пука особено. – осъзна, че не звучи добре едва когато го изрече. Е, винаги можеше да замаже положението и да се надява, че въпросния няма да разбере за казаното от нея. – Така де.. Не е той онзи, който ме е отгледал.

Опита се да промърмори нещо като благодарност, не пасваща на цялата ситуация, но остана смълчан, заради удебеления си, тежък език, който не помръдваше - същински камък.
Добре, сега не бе времето и мястото да се превърне в слузеподобна пихтия от чувства. Всъщност, за него не бе приемливо да се превръща в такава субстанция дори при изключителни събития като раждания, погребения, юбилеи, сватби и прочее пиршества от семеен тип, към които той имаше патологична непоносимост. Семейството и всички родови връзки бяха територия, от която странеше дори с цената на живота си. Ако трябваше да избере между това да премине през минирано, от японците, поле и да присъства на кръщене, щеше на драго сърце да избере да преброди капана на смъртта, дори въоръжен само с манерка вода и здрави нерви, каквито от скоро му липсваха.
- За твое сведение, не те гоня, предлагам ти ексклузивна ситуация, в който да не свършиш като мъртво тяло в плитък гроб без кръст, защото в дясно оттеб, след около петстотин метра, в релсовия канал, се намират трима-четирима главорези, които си зарадвала с своя кикот. И сега е в наша полза да се омитаме. - докато обясняваше шепнешком, Дамарис бе с единия крак в изхода, а с другия стабилизираше силата си, за да може да издърпа твърдоглавата девойка след себе си.
- Ако оцелеем, обещавам да ти купя тортичка и капучино, а ти да ме отегчиш с любовните си неволи или там каквото ви вълнува вас, младите жени, но сега ми се ще повече да остана жив. - с джобното фенерче освети правилния път на кръстопътя между двата изхода, единият, който водеше към задънен коловоз, завършващ в отходните шахти на града, а другият излизаше съвсем близо до една междуградска, автобусна спирка.
Зад себе си дочуваше едва доловимия тропот от военни обувки, звук толкова незабравим и ужасяващ, който бе населявал кошмарите му неведнъж след "инцидента" с майка му. В мъгла пред себе си виждаше камуфлажа и масленозелената фуражка, под които се криеше чудовищния, бездушен взор на майора.

Как? Само този въпрос можеше да си зададе. Едва когато Дамарис спомена за чуждото присъствие, едва тогава Робин се заслуша и чу стъпките. Нямаше логично обяснение защо преди не ги бе чула. Намираше се в тунелите от доста време и щеше да забележи нещо нередно, но явно бе твърде разсеяна с издирването на нещо несъществуващо в точно тази част на града. Все още не се бе отказала, но сега наистина бе добра идея да изчезват.
Робин с ръка на сърцето можеше да обяви, че бе родена под знака на вечната липса на късмет. Не можеше да обясни по друг начин защо постоянно изпадаше в животозастрашаващи ситуации. По-лошото бе, че досега му обясняваше как никак не бе добра идея да се занимава с Ултра, докато като че ли това бе по-добрия вариант. Така хем имаше кой да ги разсейва от нейните следи, хем нямаше да е постоянно покрай нея и сигурно доста по-лесно щеше да защитава живота си. Настоящата ситуация бе и доказателство защо Робин предпочиташе да си стои повече вкъщи.
- Понякога си мисля, че си някакъв по-осъвършенстван вариант на нашата раса. – успя да каже след известно време, прекарано в мълчание. Разбираше защо се движеха по този муден и човешки начин, но честно казано той не я устройваше. Ехото я объркваше и Робин имаше чувството, че стъпките идваха от всички страни и очакваше от всеки възможен вход и изход да изскочи по една масивна фигура, която да им препречи пътя. Дамарис вероятно щеше да се справи с част от тях, но преди всичко зависеше колко бяха те и дали щяха да изчакат малко или щяха да ги връхлетят наведнъж. Наистина щеше да съжалява за идеята, които ѝ мина през ума за част от секундата. Не бе никак добра с точно тази част от силите си, но си струваше да опита. Улови по-здраво ръката му и опита да им спести неловката ситуация от излизането изпод земята от най-необичайни места. Справи се… Е, не толкова добре, но поне този път не бяха замесени оживени кръстовища или кофи за боклук. Просто приятна среща с паветата на тротоара.
- А сега мога ли да ти разкажа за трите жълти рози, които избродирах онзи ден? – попита в опит да разведри леко обстановката, въпреки че съвсем не ѝ бе до смях. Нямаше представа, че човек може да се измори от това нещо. Явно силите не идваха просто като бонус, а и си имаха някакви граници. Беше добре да го знае. Повече нямаше да опитва да спасява и двамата. Дамарис отговаряше за нея, а не тя за него, така че не биваше да се чувства виновна, ако го изостави да се оправя сам в такава ситуация, колкото и подло и долно да звучеше.

Беше толкова непредпазлива, но имаше нещо симпатично в този нейн порок. Все пак беше още дете... Всъщност, не беше, но за него винаги щеше да си остане онова светлокосо, ангелоподобно същество с житни, къси масурчета, бебешки пухкави бузи с изгряваща по тях руменина и вечно обелено носле, пострадало при поредното приключение с трагичен завършек. От друго естество бе казуса с нейната несъществуваща зрялост, който го тормозеше непрестанно. Но Робин бе прекалено остър воденичен камък, и съдейки по маниерите й, думите й и цялостния й характер, не чепатостта и тегавия и темперамент не й бяха предадена по генетичен път, за разлика от хроничното негодувание, и като, че ли все повече започваше да вижда едно свое подобие в младата госпожица, макар и още неизбистрено и нешлифовано. А да бъде като него не беше полезно нито за нея, нито за околните. Дамарис отблъскваше хората в живота си, по една или друга причина - дали инстинктивно, дали с цел на тяхното лично съхранение и благополучие. Малцина бяха успели да се вмъкнат под дебелата, защитна обвивка, която го крепеше цял години наред. Беше като рицарска броня - тежка, непробиваема, неудобна, но и като пашкул на какавида, защото паднеше ли, не се знаеше какво еволюирало чудовище или прелестно създание може да се измъкне изпод нея. Последния човек, който бе успял да я свали от него бе майката на Робин, и очевидно, нещата за нея не бяха се развили цветущо.
- Това опит за комплимент ли беше? - зачекна я той с равен тон, защото шеговитият не му бе присъщ и дори не бе уверен, че може да докара гласа си да звучи по-различно от безличния звук на падаща монета върху гранитен под. Именно затова никога не си бе позволил да разкаже на малката Роби приказка за лека нощ - щеше да поквари със суровостта си детското й съзнание. Стоеше на касата на вратата, докато слушаше как майка й се превъплъщава ту в принцеса в беда, ту в безкористен рицар и репетираше на ум, но никога не се бе осмелил да опита. Приближаваше се, усмихваше на малкото, сънено личице, което го гледаше, наполовина скрито от одеалцето, и прошепваше в ухото на момиченцето обещание, че ще го пази от всичко зло.
- Бродираш? Нима? Да не си в 18 век, до колкото знам, има доста алтернативи за забавление, ако не си запозната, но си е твоя работа. Но замисля ли се, в крайна сметка по-добре да стоиш далеч от баровете, пълно е с извратени дърти мъже, които ще се опитат да те прекарат с цената на една бира. - последното го знаеше от личен опит, защото самият той спадаше към последната категория, колкото й срамно да звучеше това признание.

Все едно не бе чул и думичка от онова, което каза по-рано. Не. Не ставаше въпрос за думите от преди малко, а за съвета да вземе пример от брат си и да си позволи поне за малко да бъде нещо повече от парче камък с човешки облик. Робин наистина не разбираше защо Дамарис си губеше време в Ултра, когато можеше да печели пари по улицата като бъде себе си. Хората обичаха да виждат живи статуи в парка и единственото, което му бе нужно бе един буркан на земята и леко раздвижване през определени интервали от време, колкото да не отегчава минувачите. Ако трябваше, тя самата щеше да стои там и да го дразни, за да постигне този ефект. Разбира се, това означаваше, че ще поиска известен процент от печалбата.
- Наистина ли искаш отговор на този въпрос? – попита на свой ред, защото смяташе, че бе пределно ясно, че не го каза като комплимент. По-скоро бе опит да го засегне, изкарвайки го по-откачен отколкото беше предвид притежаваните сили, но се съмняваше, че той ще се засегне. – И сериозно може да си поне малко по-човечен в определени моменти с определени хора.
Това вече си бе жив намек. Не я интересуваше особено дали и пред другите поддържаше това роботизирано държание, но нямаше да откаже поне малко по-разнообразна гама от емоции в нейно присъствие. Все пак не му бе някоя непозната колежка или приятелка, а донякъде се водеше единственото му семейство. Заслужаваше малко повече от това, което получаваше, нали? Никак не се притесняваше и да си го поиска.
- Ти чуваш ли се? Аз дори не знам как се шие! – избухна, когато Дамарис прие с привичната си липса на интерес нейните думи. Майка ѝ имаше навика да бродира, когато бе нервна, а нейните нерви бяха задействани от същата тази апатия, която излъчваше индивида пред нея, но Робин не успя да научи този занаят. Дори не се постара. Беше си дива от малка и такава си остана. По-скоро се занимаваше точно с онази крайност, която той сподели в края на думите си. – За твое сведение не всички са криви на света като теб. Понякога дори получавам безплатна бира, въпреки че отдавна не съм ѝ особен фен. Това беше само за пред теб преди известно време…
Замълча за секунда, замисляйки се дали да сподели и останалата част от своя опит. Опитваше да прецени дали има смисъл да опитва да пропука това каменно изражение или не си заслужаваше опита. Не че имаше какво да губи, ако не се получи…
- Освен това информацията ти е изостана във времето… Последният път получих наистина очарователно предложение, което нямаше нищо общо с бара или бирата.