A week ago /Mirajane & Christopher/

Все още чуваше стъпките на двамата мъже след себе си - агенти на Ултра, тръгнали отново подир нея. Напоследък често се случваше да я преследват, макар и да изпращаха предимно обикновени хора. Все пак те можеха да я убият, а Джедекая не възнамеряваше да рискува с някой агент от утрешните, който бе програмиран в машина за убийства. Самата Мираджейн бе такава и с малко повече хитрост можеше да отстрани някой от онези големи мъжаги. Нечия кръв дори сега бе по ръцете й, по дрехите й, по ножа, който все още стискаше в ръката си. В началото бяха трима, но един от тях вече бе паднал мъртъв с прерязано гърло някъде из тъмните улички. Другите просто го ставиха там и продължиха да я преследват. А тя не искаше да убива и тях. Не искаше да наранява, въпреки че нещо отвътре я теглеше именно към това. Бореше се да го преодолее и затова бягаше. Всяко едно убийство изкарваше все повече и повече наяве онази груба и неконтролируема нейна страна, склонна към повече насилие и превръщаща Мираджейн сякаш в зависима от проявата на садизъм. Това бе още едно от последствията, останали след дейността на Ултра. Именно нежеланието да се превърне в нещо толкова ужасно сега караше Мира да бяга като беззащитно момиченце, вместо да се изправи лице в лице с преследвачите си.
Стъпките й отекваха сред тишината на малката, запустяла уличка, следвани от тези на мъжете. Приглушената светлина я караше да напряга и зрението си в опит да съзре удобно място за прикритие. Насреща си видя врата, вероятно склад или нещо подобно. Ръката й веднага се озова на бравата. Задърпа я, но се оказа заключена, а преследвачите вече наближаваха прекалено много. Мира реши да рискува и ни най-малко неподозирайки какво има зад вратата, просто се телепортира от другата й страна. Затворила очи, притаила дъх, дори не искаше да поглежда какво има в помещението. Стигаше й само да знае, че онези няма как да влязат вътре и скоро ще се махнах, а тя ще може да си тръгне.

Лежах на дивана на горния етаж.Защо трябва да се крия постоянно от Ултра?Иде ми да се изправя срещу тях и да ги убия.Но все нещо ме възпираше.Всеки път когато съм на крачка да го направя чувам този пронизителен звук и си сменям намерението.Мразя това!За мен това беше много гадно нещо.Както и да е!Точно когато реших да включа телевизора се чу някакъв звук от вратата.Сякаш някой искаше да я отвори.Отначало помислих,че е някой агент от Ултра,но може и да е поредния човек който е преследван от тях.Станах тихо от дивана.Тихо се приближих до стълбите.Огледах се.Не видях никого.После слязох по стълбите внимателно.Надзърнах на на най-близкия прозорец.В миг зърнах нещо от което леко се уплаших.Агенти от Ултра.От дръпнах се бързо от прозореца.Ами ако някой ме издал?Но да не прибързваме.Може друг човек да преследват.След секунда пак погледнах.Агентите продължиха.Успокоих се.Преди да продължа дрямката си в миг видях едно момиче.Може би нея се преследвали?Нямаше да възразя на малко компания.Само,че как да я заговоря без да я стресна?Леко се усмихнах  и я заговорих:
-И теб ли те преследват?-попитах я аз с лукавата ми усмивка.Само да не съм я изплашил или да ме помислила за едни от онези.Е,вярно бях от тях.Но добре,че мислят че съм мъртъв.Защото ми омръзна да работя за тях.

/извинявай,че е къс но нямам голяма муза/

Плахо отворих очи. Заради рязкото преминаване от тъмнината навън в тукашното осветлено помещение, за момент погледът ми бе замъглен и ми отне известно време докато се фокусирам върху отделните заобикалящи ме предмети. Премигнах объркано няколко пъти. Толкова се бяха съсредоточила върху това да огледам къде съм, че така и не забелязах приближилия се силует, който в последствие се оказа висока мъжка фигура. Гласът му ме стресна. Помислих си, че някой от онези двамата е успял да влезе вътре. Инстинктивно захвата на ръката ми, в която държах ножа, стана по-силен, мускулите ми се напрегнаха. Бях готова да се отбранявам отново. Чак тогава обаче обърнах внимание на думите му. "И теб ли те преследват?" Това нима значеше, че и той бяха от тях? Нима бях срещнала още някой като мен, който също е цел на Ултра? Или може би бе беглец от някой друг? Във всеки случай не трябваше да прибързвам с необмислени действия. За сега изглеждаше, че ще избегна каквато и да била свада с непознатия, а явно и агентите вече отминаваха нанякъде. Кимнах положително в отговор на въпроса му, макар и все още да не казвах нито думичка. Малко се отпуснах, вече установила, че мъжа не смята да предприеме някакво действие срещу мен. Ръката ми, с която с такава готовност държах ножа, сега леко изтеглих назад зад тялото ми, сякаш за да скрия оръжието. Е, беше късно за това, а и кръвта по дрехите ми не говореше никак добре за мен и за случилото се до преди малко. Може би аз бях тази, от която някой би се изплашил.
- Ти.. Какво правиш тук? - промълвих най-накрая, някак тихо и подозрително.

пп: Няма проблем.. Принципно не съм по прекалено дългите постове ;д

- И аз се крия.. Очевидно. - отвърнах му.
Сякаш факттът, че двамата в момента си приличаме и че трябва да се окриваме от преследвачите си, някак ме успокои още повече. Да не говорим че набурзо през ума ми мина идеята, че взаимно можем да си помогнем. И все пак подобно нещо би било прекалено прибързано, имайки в предвид обстоятелствата и малката подробност, че тъкмо го срещнах.
- Проблем ли ще е ако остана за малко? Поне докато се уверя, че онези са далече?
Надявах се да няма нищо напротив. Все пак навярно знаеше какво ми е в момента. Въпреки това съществуваше и опасността агентите на Ултра да са видяли къде точно влязох и някак да се вмъкнат вътре, навличайки проблеми и на него.Нямаше да е никак приятно и определено щях да се чувствам доста виновна. Е, не е като да не можем да се измъкнем в подобен случай, но може би би се наложило да покажа лошата страна на характера си.
Възможни варианти имаше много, но сега важно бе само едно - дали щях да получа разрешението му да остана поне за още малко. Загледах го обнадеждено, очаквайки отговора му.

Усмихнах се, доволна и дори до някъде радостна, че не ми отказа. Вече шансовете ми да се измъкна без да се изправя лице в лице с онези двамата и без да се стига до крайни ситуациии бяха наистина големи. А и вече не чувах стъпките им навън. Може би се бяха отказали.
- Благодаря ти. - съвсем искрено се обърнах към него.
- Ако дойдат тук ще се погрижа бързо да се отървем от тях. Няма да ти навличам проблеми.
Определено изглеждаше някак странно привидно крехко и беззащитноо момиче като мен да увещава мъж, че ще пази него и скривалището му. И все пак наистина бях способна да се отърва от агентите окончателно, но не предпочитах да давам подробности как точно и защо. Добре, че събеседникът ми сам смени темата. Да се опознаем? Звучеше някак странно. Не позволявах на хората да ме опознават. Поне не им давах прекалено подробна информация за себе си. Някои факти звучаха дори плашещо. Но какво пък, не мислех, че точно този тук ще разпитва подробно и ще задълбаваме прекалено много в историите си. Просто щяхме да си поговорим малко докато не преценя, че навън е съвсем чисто и мога да си тръгна. Щеше да е странно да мълчим през цялото това време.
- Мираджейн Скарлет. - представих се.
Доближих се и седнах до него.
- А ти си.. ?

- Благодаря. - отвърнах на комплимента му с мила усмивка на лице.
Не бях свикнала да чувам подобни комплименти. Учените в Ултра нямаха навика да ти казват нещо мило докато забиват инжекциите си в теб или те наблюдават, изучавайки някои специфични характеристики на вида ни.
Мейфийлд.. Звучеше някак странно, необичайно и леко познато. Лесно запаметявах подобни имена, макар и после да не помнех къде точно съм ги чула.
- 23. - отговорих му някак разсеяно.
Мислите ми все още бяха съсредоточени върху това къде бях чувала името му. Всъщност живота ми не бе минал в кой знае какво разнообразие. Последните години бях прекарала в Ултра, хваната заедно с брат ми от техните агенти и се бях превърнала в обект на изследвания. Нямаше къде другаде да съм го чула освен там.
- Името ти.. Познато ми е. - промълвих тихо и несигурно, но просто нямаше накъде да овъртам и след секунда уверено попитах:
- Бил си в Ултра, нали? Убедена съм, че съм го чувала именно там.
Сега оставаше да се окаже техен агент и отново да се озова в някоя беда.

Очевидно предположениието ми се оказа правилно. Първоначално фактът, че е работил в Ултра никак не ми хареса, но важното в случая бе именно това "бях", на което той наблегна. Надявах се, че сега няма нищо толкова общо с тях, освен опитите да се измъкне от полезрението ми. В такъв слувай нямаше да си довлека още проблеми.
- Надявам се, че не играеш двоен агент. - промълвих все пак, издавайки някаква мнителност.
След измъкването ми от Ултра определено трябваше да съм внимателна дори в привидно непритеснителни ситуации.
Зададеният към мен въпрос за общото ми с Ултра не ми допадна особено. Не обичах да се връщам назад във времето и да си спомням именно това, а камо ли да го разказвам. Не бяха никак приятни истории. Но пък не бе никак честно той да ми е споделил за себе си, а аз да не кажа нито думичка. Просто нямаше да се впускам в подробности.
- Агент - не точно. По-скоро им бях обект за изследвания и опити, а в последствие ми даваха по някоя задача, за да проверяват периодично уменията ми. Явно обаче не ме смятаха за достатъчно лоялен агент, за да заемам важни места.
Дори никак не исках да им сътруднича. Учудващо е, че все още съм жива и съм притежател на някакви способности. Единствената причина е, че с брат ми бяхме едни от малкото оцелели след влизането в онази малка стаичка, в която те превръщаха в кръвожаден убиец. Наречете го просто добри гени, но именно те ни отърваха, а новопридобитото умение ни помогна да избягаме от там, оставяйки доста поражения и може би няколко тела след себе си.
- Защо напусна Ултра? - заговорих отново.
- Все пак агентите там бяха доста добре подсигурени. Не мисля, че дори има от какво да се оплакват.

Недостатък ли? Не, не мисля, че имах такива. Единственият проблем бе, че доброто момиченце на татко се бе озовало в непозната и застрашителна обстановка и вече не бе чак толкова послушно. Особено все още в компанията на брат ми, инатът ми ставаше все по-голям и по-голям, правейки ме немирна като неподлежащо на тренировки кученце. Нима това бе точно недостатък? Не и за мен. Такъв обаче имах в момента - можех да се превърна в машина за убиване. Да не кажа, че дори бях такава - доста добре обучена в използването на способностите си, но все още някак потискаща желанието да отнема нечий живот щом застана лице в лице с опонента си. За щастие имах уникално търпение и здрави нерви, макар и рядко дасе случваше да прекрачвам границата.
Загледах се в изражението на Кристофър и изписаното по лицето му недоволство. Очевидно въпросът не му хареса. Не го винях за някак сопнатия му и никак неясен отговор. И аз не обичах да разказвам или да се обяснявам на някого за миналото си.
- Просто ми беше интересно. - отвърнах му с някакъв тих тон, съдържащ нотка на вина.
- Не е нужно да отговаряш, разбира се.
Миличко изражение, напълно контрастиращо с външния ми вид в момента, сега се изписа на лицето ми, придавайки ми почти ангелска невинност. Просто нямаше как да ми се сърди след нещо такова.

-Няма проблем,че го зададе просто не обичам да отговарям на този въпрос-отговорих аз,а после довърших.-Ти ще ме разбереш,нали?
Мисля,че нямаше нужна да й задавам този въпрос,но колкото да я накара да махне това миловидно изражение.Понеже се чувствах малко слаб.Така,че...Спрях да я гледам.Предпочитах да гледам нея отколкото пода или тавана.Но го предпочитах от това да се чувствам слаб.Нямах нищо против да говоря за себе си.Освен за миналото ми.Явно и тя е така.
-Не,не ще ми е приятно да разкажа нещо за себе си,но да не е свързано с миналото-рекох аз и довърших с въпрос.-Разкажи ми нещо повече за себе си.Какво харесваш?Къде обичаш да ходиш и така нататък?

ПП:извинявай за забавянето и,че е къс поста.

Кимнах. Разбирах го дори прекалено добре и все пак уважавах личния му избор, така че оставих на страна въпроса за миналото - и за неговото, и за моето собствено. Вместо това отправих вниманието си към дребните и почти незначителни неща, които искаше да знае. Въпросите му звучаха толкова просто, но замислех ли се, някак не откривах правилен отговор. Вярно бе, че напоследък се превръщах във все по-общителен човек и се опитах да наваксвам изгубеното време като напълно свободна личност, но все още проблемите и задълженията ми ме преследваха, а покрай тях така и не бях успяла да изградя конкретни хобита или други неща, с които нормалните хора се занимават. Опитах се някак да импровизирам с отговора.
- Харесва ми да излизам някъде, да се запознавам с нови хора и да общувам с някого.
Дори фактът, че вече все по-свободно разговарях с Кристофър, потвърждаваше думите ми.
- А относно местата, на които ходя, мисля че нямам особени претенциии. Зависи от настроението.
За момент се замислих. Леко необичайна и навярно не чак толкова подходяща идея нахлу в мислите ми.
- Искаш ли да отидем някъде? - почти възкликнах като дете, намерило новото си другарче.
Бързо обаче се осъзнах и неловко допълних:
- Така де.. Не знам.. Ако искаш.. Май прибързвам малко..
Имайки в предвид, че в момента съм леко стряскащо изглеждаща и почти напълно непозната, а някъде наоколо обикаляха агенти на Ултра, може би наистина действах импулсивно.