El Grecco Pastry Shop

Момичето трябваше да пренасочи силите си към намирането на професия в сферата на психологията. От нея щеше да стане чудесен училищен терапевт, който да се занимава с обуздаването на хормоналните изблици на бесни подрастващи, депресирани тийнейджъри и морално осакатени девойки с разрушени семейства. За щастие, Дамарис не попадаше в нито една от тези групи и съветите, които тя постоянно ръсеше с широко разтворени пръсти, без да й се досвиди, бяха абсолютен мисловно-ангажиращ боклук, който се натрупваше някъде в тясното пространство на черепната му кутия и му причиняваше известни неприятни усещания.
- Нямам подобни високи приоритети. Чуждият комфорт е последната точна в моя план за изпълнение. - вървеше стремглаво и сковано, като механичен войник - играчка по паважа, като с едно око зорко следеше движението на Робин и заобикалящата го среда, която сканираше за вредители, а другото бе натоварил със задачата да открие свястно заведение, сладкарница или фамилно ресторантче, в което да изпълни бащинския си дълг, образно казано.
Спря се пред една висока, стъклена витрина, на която на сребърни подноси, се въртяха апетитни захарни изкушения, сочни парчета торти и прочее други диабетни приятели. Вътре имаше няколко масички, две от тях свободни, а от радиото се чуваше накъртващо задушевна музика, наподобяваща френски шансон, изпят несполучливо. Дамарис се вмъкна, и вся смут в душите на всички клиенти и на лелката с тънки, розови очила и коса, прибрана в махагонов кок, приличен на прегорял козунак. Да, не изглеждаше като типа хора, които се отбиват да пийнат горещ шоколад, най-малко заради висящата на едното му бедро ножница, и кожения кобур в дясно на хълбока му. Изчака Робин, която изглеждаше повече от учудена, че той бе спазил обещанието си и не по-малко засрамена от вида, в който пастрока й се бе изсипал в това спокойно заведенийце. Очакваше да започне да се извинява на всички присъстващи и да ги почерпи с пай.
Самата идея за ядящия пасти Дамарис шокирваше самия него. Не бе ял нещо, което изисква консумация с прибори от...достатъчно дълго време.
- Е, какво ще бъде? - обърна се той към младата жена, която с погледа на дете се взираше в лакомствата пред себе си.
- За протокола, ако видя някой мъж с теб, считай го за кастриран. - няколко любопитни глави се неудобно се извърнаха и Дамарис осъзна, че всъщност бяха напуснали тунела и се намираха на публично място, където не бе обичайно да обявиш на всеослушание, че ще лишиш някого от някои негови важни органи.

Очарователен както винаги. Липсата на тотален интерес спрямо мнението на околните действително му играеше лоша шега, но Робин отдавна бе убедена, че не постига нищо с опитите си да му вкара малко разум в главата. Не разбираше защо трябва да е толкова упорит като теле, но пък се съмняваше да има човек, който реално да може да го разбереш.
- Защо просто не ме затвориш в някоя кула и не ми купиш няколко котки, че да ми правят компания? – предложи без да опитва да изкаже мислите си тихо. Дори се надяваше те да бъдат чути от околните, за да получи поне малко съжаление от тяхна страна. Винаги се радваше да го види, но след това като че ли оценяваше честата му липсва в последно време. В противен случай щеше да живее в затвор.
- Искам горещ шоколад и плодова торта. – настоя, отмествайки поглед от витрината, и се усмихна широко насреща му. Сигурно напомняше за хиените от анимационните филмчета, но като се замисли човек тя и се смееше почти толкова заразително колкото и те. Робин не го изчака, а се огледа и се насочи към една празна маса. В неговата компания хубавото бе, че едновременно можеше да бъде и възрастен, и дете. Възползваше се максимално от факта, че се водеше негова отговорност, така че си позволяваше да тероризира нервите му макс, но и беше достатъчно голяма, че да ходи по улиците без да се налага да го държи за ръката, както и можеше сама да избира масите в заведенията без да се съобразява с неговите предпочитания. Най-хубавото беше, че получаваше всичко безплатно, защото автоматично му внушаваше задължението да се погрижи за сметката.
- Сериозно трябва да помислиш за среща с психолог. Явно имаш проблеми с гнева. – продължи да изпитва пределите на нервите му, когато го забеляза да се приближава към масата. Хората все още отбягваха да ги погледнат. Човек направо да се чуди какъв късмет имаше тя, че едновременно си приличаха леко, а в същото време и нямаха нищо общо. Все пак Робин бе далеч по-приятна компания и обикновено събираше погледите на хората, където и да отидеше. Не че го целеше, но явно бе очарователно харизматична, което прозвуча наистина самовлюбено, но не достатъчно, щом ставаше въпрос за сравнение с Дамарис.
- Като се замисля май имаш проблеми и със сливането с обществото. – допълни преди да му предостави възможност да се защити.

- Ако бе прекарала и ден на мое място, би разбрала защо гневът ме съпътства. Той е моето гориво, той ме движи. - измърмори сякаш на себе си предателят, докато още стоеше при витрината, а Робин вече бе заела най-неудобната маса и доволно се похилваше насреща му.
- Обществото има сериозни проблеми с мен. Не го виня. Аз съм си анална болежка, дори сам си го признавам. - убедено отвърна Дамарис, докато вече прекалено продължително се взираше в тортите, чудейки се дали някога ще проговорят, та да може да изяде онази, която му се перчи най-много. Ако пред него стоеше стилаж с двуцевки изборът щеше да е много по-лесен, но уви. Най-сетне просто се примири с парче Гараш и експресо, заплати дължимото на възрастната жена, която, съдейки по вида и психичното й състояние, в тази минута май би предпочела да запише всичко на сметката на заведението и да накара Дамарис и компанията му да се изметат.
- Това с котките никак не звучи добре, макар да съм резервиран към тези лукави животни, има нещо присмехулно в зелените им ириси, а и кой би повярвал на някой, който има девет живота в резерва. Очевидно има нещо нередно с тези животни, което все още не мога да разгадая. - докато бе влязъл в ролята си  на изследовател на дивата природа с философски наклонности, Дамарис неуверено бодеше тортата, оставяйки целостта и непокътната. Отстрани това напомняше на интересен инквизиционен експеримент с участието на десертна вилица, а самото парче вече приличаше на триъгълен, шоколадов гевгир.
- Можем ли поне веднъж, за разнообразие, да проведем разговор, в който не се посрещаме фронтално с всяко изречение. Би било приятна промяна. Какво изобщо стана с момиченцето, което обожаваше да ми разказва за чаените партита с мечока Кръмбъл? - след кратка пауза, той изневиделица добави.
- Виж, мечка бих ти купил, познавам един руснак, който ги транспортира контрабандно от Сибир и ги опитомява. Някои даже могат да танцуват.

На нея също ѝ липсваха тези разговори, въпреки че дори не си спомняше името на плюшения мечок, чието ляво око отдавна се бе изгубило и сега приличаше на пират с онази самоделна превръзка, която му бе поставила. Робин не се срамуваше да признае, че все още го пази. Не си спомняше как се сдоби с тази играчка, но тя имаше основна роля през детството ѝ и оцеля след мащабното разчистване на апартамента като дори си запази място в леглото ѝ.
- Спокойно, единственият, с кого си лягам е Кръмбъл. – сподели, примирявайки се с неуспехите си и все пак реши да даде шанс и на двамата да опитат да проведат един нормален разговор, но просто не ѝ бе в кръвта да премълчава мислите си. – Като се замисля вероятно си оставил трайна следа в съзнанието на хората и те някак предпочитат да ме избягват.
Друг бе въпросът, че понякога тя сама ги отблъскваше или пък се барикадираше в малкия си апартамент и спокойно можеше да прекара там седмица без да излиза стига да не се налагаше да купи нещо, което изискваше едно излизане до най-близкия магазин, който бе две пресечки по-надолу.
- А момиченцето отдавна порасна и спря да се занимава с чаени партита като ги замени с четене на лигави романи на романтична тематика и чаша кафе. – трябваше да го сподели и то го направи с леко обвинителен тон, защото се чувстваше някак пренебрегната. Факт бе, че дори и да присъстваше в живота ѝ, Дамарис като че ли пропусна една съществена част от него и някак изгуби нишката, която свързваше онова момиченце и настоящата същност на Робин. Тя наистина прекара ужасни години на преход от дете към възрастен, което и обясняваше защо сега не бе израснала достатъчно по начин на мислене. Не че вярваше, че нещата ще стоят по друг начин, ако бе преминала през тези години кротко и примерно.
- Ти ще ми кажеш ли какво стана с човекът, който понякога си позволяваше да се усмихне, макар и усмивката му да ме плашеше в определени моменти и някак не се различаваше особено от иначе безизразното му изражение? – попита, тотално игнорирайки предложението за мечка. Ако възнамеряваше да ѝ вземе някакво диво животно, то би се зарадвала повече на невестулка. Предпочиташе нещо малко и гальовно пред чудовище с в пъти повече килограми от нейните, което не само, че можеше да счупи леглото, но и можеше да я задуши, ако се катурне върху нея в съня си или просто ѝ цапне една лапа през лицето.

- Имаш доста спомени, които заслужават да бъдат заличени. - поредния неуспешен опит за шега, който звучеше откровено страховито, изречен от устата на Дамарис. Разчиташе на инстинктите на Робин, за да усети, че всъщност в казаното нямаше и брънка сериозни намерения.
- Бих се усмихвал, ако имах някаква причина да го сторя, но такава все още не е намерена. Когато беше мъничка, ти и майка ти бяхте единственото ми спасение, после тя загина, а ти се отдръпна. Не беше достатъчно голяма, за да разбереш, но се случи. Никога не съм ти разказвал историята си, а и не мисля, че има нужда да те товаря с толкова много нещастие. Страхувам се от щастието, защото в мига, в който усетя радост, съдбата ми я отнема - това е проклятието на рода ми. Погледни мен, погледни брат ми.. - беше най-искреното нещо, което бе изричал от години. Като цяло, Дамарис не говореше много, дори и с малцинството от хора, които бе допуснал до себе си. Останалото му общуване с околните се свеждаше до две-три заучени реплики от заплашителен характер, а останалото оставяше на езика на тялото си или просто си служеше с предмети от бита при необходимост да се изрази нагледно.
- Надявам се ситуацията с Кръмбъл да си остане същата, защото претендента за място в сърцето ти ще трябва да се срещне със Законника за срещи с дъщеря ми, написан от Дамарис с кръвта на всички, опитали се да я доближат. Това е система от правила, които могат да бъдат променяни в движение в зависимост от субекта. Трябва да е истински храбрец и тактик, за да успее да се промъкне между препятствията ми. - забелязвайки, че Робин привършва парчето торта, той кимна към магазинерката, давайки й да разбере, че иска още едно от същото и то по-бързо.

- Господи, ти сериозно искаш да пропилееш живота ми! Защо просто не ме изпратиш в манастир? – прозвуча почти като ранено животно. Робин донякъде разбираше защо го прави Дамарис, но възприемаше методите му за строги и ограничени. Нямаше да откаже малко повече доверие, въпреки че и сама не би си се доверила предвид, че се познаваше каква е и вероятно идеята със Законника не бе чак толкова лоша. Поне щеше да си спести няколко разочарования, но пък това не означаваше, че автоматични щеше да открие принца на бял кон както се случваше в приказките.
- Превантивни мерки ли взимаш или просто искаш да ми докараш захарна болест? – зададе нов въпрос, когато ново парче торта замени празната чиния пред нея. Не че отказваше сладко, но винаги имаше едно на ум да се съмнява във всичко, което той правеше и уж изглеждаше в нейна полза. – Чакай малко, не го правиш, защото искаш да ме запазиш само за себе си, нали?
Това звучеше като една наистина пъклена и ужасяваща на пръв поглед мисъл. Поне в контекста, в който Робин имаше предвид, иначе си звучеше напълно нормално погледнато като желание поне нея да запази като един наистина добър и грижовен баща, който познаваше болката от загубата на любимата, а вероятно и на други подобни семейни трагедии преди това. Сам спомена за мрачното си минало, за което тя никога не бе чувала, но не възнамеряваше да настоява след като виждаше, че не е от удачните теми за разговор. Още повече, че Дамарис съвсем не изглеждаше като човек, който има желание да се връща там и да преживява определени сцени.
- Говориш глупости… Може и да съм се отдръпнала, но това е нормално. Въпреки това съм още тук, ако имаш нужда от мен. – казвайки го, се почувства наистина мъдра, защото определено разсъждаваше според годините си, ако не и малко над тях. – И няма да откажа понякога да захвърляш това сурово изражение, което честно казано понякога плаши и мен.
Случваше се, въпреки че му бе свикнала. Докато говореше, момичето се премести на съседния стол, така че в края на думите си успя да го прегърне. Наистина не помнеше откога не го бе правила, че в първия момент ѝ се стори нереално и странно. След това си остана такова само в очите на околните.