Like when a crystal meets a sunshine. [[Scofield&Liberte]]

Там някъде отвъд гледката, която се разкриваше от прозореца на стаята ми , отвъд тази скучна неделя , това заседнало мое ежедневие , отвъд всичко , за което никога нямаше да се замисля , се криеше нещо интересно.Не знаех какво е , но знаех ,че ще разчупи тоновете скука , които ме бяха затиснали да прекарам целия ден в стаята си.Един път щеше да се случи навън времето да е приятно и аз отново щях да се крия в стаята си , да се взирам с празен поглед през прозореца и да не правя нищо , абсолютно нищо.Дори и милионите мисли в главата ми ги нямаше... Е , освен сега , защото сега си мислех , че трябва да стана , да среша косата си и да се измъкна от къщата си , която от своя страна едва ли можеше да ме отегчи още повече.
Не , не можех да стоя още дълго на едно място , това не бях аз.Принципно бях буйна , неокротима , търсеща винаги забава , приключения ... А , сега - нищо.От дни се бях затворила в стаята си и не смеех да покажа носа си навън.Не бягах от нищо , не се криех от никой , знаех го и въпреки това стоях сама в стаята си. Всъщност само се залъгвах , не беше така , далеч не беше така.Знаех ,че там някъде има все още някой , който иска да ме убие.След онази нощ , в която едва не стана точно това. Тогава не бях силна, поне не достатъчно ,за да мога да се защитя , а сега като стоях затворена в стаята си , нямаше да стане нещо повече. Скоро хората щяха да ме забравят , следите и спомените за мен щяха да се заличат и аз щях да бъда нищо , никоя ... Просто поредното момиче , което старият вятър е запратил да се лута безцелно из света. Да се лута без посока , без мисли , без спомени , без чувства ... Без семейство и приятели , при които да се върне , защото това момиче бе избрало да се скрие от всички и всичко и щом това станеше тя щеше да е по-нещастна и от сега.
Е, аз не бях никоя и нямаше да стана такава.Крайно време беше да се изправя през онзи невидим страх , в който така сляпо се взирах в последните няколко дни и да започна да живея отново.Да бъда тази , която бях преди - онова момиче, което не се боеше от нищо , което искаше всичко и знаеше как да го получи , момичето , което винаги знаеше как да се забавлява. Щях да го направя , можех го ! И точно поради тази причина , се изправих , колената ми изпукаха заглушени , а гърдите ми се напълниха дълбоко с една голяма , тежка глътка въздух , която беше изпълнена с едно ново предусещане , усещането , че днес щях да спра да се крия. Да, щях да се изправя с лице отново към света и щях да завървя смело , с гордо вдигната глава по улиците долу.Защо гордо ли ? Защото реших и успях да се изправя пред страха си , който дори и да не бе нещо грандиозно.
Отправих се към огледалото , спряла погледа си в отражението.Гледах се , проследявах чертите на собственото си лице , взирах се в собствените си очи , които изглеждаха прекалено празни , безнадеждни. Дясната ми ръка пипнешком започна да се движи по скрина с цел да намери четката ми за коса ,докато другата ми ръка неволно се плъзна към медальона , който висеше на врата ми и го откъсна.Веднага след това започнах да реша косата си , като проследявах пътя на четката по нея.Изглеждах толкова замислена , замечтана , а истината бе там ,че главата ми бе абсолютно празна.Не знам как го постигах това да не мисля за нищо...По света има толкова много хора , които искат из гонят всичките си мисли и не могат , а аз - правя го без дори да се осъзнавам.
След броени минути , изпълнени с безцелно взиране в огледало , аз отърсих главата си , съвсем преносно казано и се обърнах към врата на стаята си.Сега щях да сляза по стълбите , да сложа якето си , да се обуя и да затръшна входната врата след себе си , като поема от студения въздух и отново започна да живея.
Точно това и направих , но с тази разлика ,че щом прекрачих прага на дома си една голяма , болезнена топка се заформи в гърлото ми и караше всеки мои дъх парливо да се разстила из тялото ми.Грешах , явно не бе толкова лесно колкото си го представях.Все още се боях ,че от някой ъгъл ще изскочи някой от тях и отново ще ме погне , за да изтръгне сърцето ми , да погуби душата ми и да сложи край на жалкото ми съществуване.
''Стига !'' един глас , съвсем наподобяващ моя , се извика в главата ми... И беше прав , трябваше да престана да мисля за това.
Поех дълбоко дъх и учудващо , но възелът в гърлото ми , спиращ всичко , го нямаше.Малки искри проблеснаха в очите ми и една бледа усмивка се плъзна по бледото ми лице.Започваше.Да , сега започваше моят ден.
Тръгнах напред с вдигната глава , а едно старо и напълно забравено чувство започна да се надига в мен - щастие. Колкото и малко да бе в момент то щеше да нарасне. Вървях , а очите ми се лутаха в различни посоки , лутаха се с такова любопитство сякаш за пръв път щях да видя света , като малко птиче , което току що се бе научило да лети.Толкова голямо беше любопитството ми , но и защо се изненадвах от това , след като толкова много дни виждах само това , което позволяваше прозореца в стаята ми... И въпреки че нищо навън не се бе променило , аз все пак гледах с интерес в различни посоки.
Пресякох няколко улици и навлязох в една малка горичка , чиято пътечка се предполагаше ,че трябва да води към близкото езеро.Е, какво пък и бе това скоро не бях ходила там.Всъщност никога не бях ходила до езерото...
Вървях и се вслушвах внимателно във всеки малък шум , който достигаше до мен.Все пак страхът ми не можеше да изчезне просто ей така , толкова бързо ... Въпреки че беше започнал да намалява. Да , беше докато не дочух нечии стъпки зад себе си.По всичко си личеше , че не иска да бъде чут ... Все пак се стремеше да стъпва възможно най-тихо.Точно това ме изплаши , този негов стремеж.Знаех ,че е съвсем нормално наоколо да има различни минувачи , но не беше нормално някой крадешком да се промъква зад гърба ми.
Обърнах се рязко и втренчих стреснато поглед в морско сините му очи.Гледах го толкова дълбоко , сякаш скоро щях да издълбая дупка в тях. Дори не смеех да мигна.