Can i call it home?

Не беше очаквала да направи точно това, но думите му.. те я разкъсваха вътрешно.. разкъсваха я по начин, по който той не можеше да предположи.. разкъсваха, та чак сякаш се опитваха да съдерат кожата й, а сякаш всяка една дума нарочно се повтаряше в съзнанието й..сякаш да й покажат, какво бе направила,че бе загубила единственото, което не искаше да загуби, а от това болеше, болеше толкова много..единственото, което й беше останало.
-Може.. –отвърна му тя, когато го видя в стаята си, но бе толкова неочаквано, че сякаш кожата й настръхна навсеки милиметър... „Знаеш ли, ти си единственото, нещо което не исках да изгубя, но загубих и теб” започна тя, като легна на една страна обръщайки се към него и вглеждайки се, облиза леко устните си и затвори за миг очи преди отново да ги отвори и да се вгледа в него. Пое си дълбока глътка въздух..
„Когато отидох в хотела..исках наистина просто да ида при Ултра... само защото знаех, че съм съсипала всичко между нас. Чудих се всеки един от дни, дали да не ги накарам те да дойдат при мен или аз да ида при тях. И точно когато бях взела решение, Стефан дойде” – знаеше, че ще му е трудно, но искаше да му каже всичко, нямаше вече тайни от него или щеше да му го каже или просто нямаше да успее никога отново да го спечели...
„Каза ми, че ако аз не се върна и ти няма да останеш тук.. каза му, че ме обичаш, ....казах му, че обичам теб и че онази нощ, онзи нощ е най – голямата грешка в живота ми, че един секс, не може да промени това, което изпитвам към теб. „ – спря да говори в главата му, защото не беше сигурна, дали трябваше да продължава.. но искаше да му каже и последното.
„Предупредих го, че не искам да приближава до мен, не искам да говори с мен освен ако не се налага. Казах му да седи далеч от мен Джон. Защото аз не искам да съм с него... искам да съм с теб, защото обичам теб, а не него...” – защото просто тя нямаше бъдеще с него, нямаше чувства нямаше нищо.. имаше някакво скапано свързване, което се надяваше да отшуми или просто да го подтисне, да не го усеща..
„Предлагаш ми приятелство.. но аз не мога да го приема... не гледам на теб по такъв начин” – харесваше й толкова много просто да се гледат и да говори в главата му, беше нещо тяхно, което правеха преди, точно така, просто лежаха и мълчаха, засипваха мислите на другия, с това което искаха да си кажат.. но тогава беше толкова лесно..

Искаше да спре да й говори всички тези глупости, тя не приемаше свързването й със Стефан по този начин, не гледаше на това като чувства или нещо романтично, не гледаше на това, като нещо, което имаше бъдеще..
„Стига Джон.. аз не приемам връзката между мен и Стефан, като чувства..а и погледни реално на нещата, аз нямам бъдеще с него..много неща ни отдалечават.. Имам бъдеще с теб и престани с тези глупави мисли, който се въртят в главата ти” – каза сякаш малко по – тихо в главата му, в действителност не искаше да знае, че той е прав, не искаше да го признава, защото единствената истина която имаше, е тук и сега в момента.
„Мисля, че аз ще взема това решение, дали той да е около мен или не.Докато не преодолее манията ала типа „Кара, влюбен съм в теб” ще седи настрана” – каза тя абсолютно сигурна в думите си.
Тя беше негова и това нямаше как да се промени заради една връзка.. заради едно дете. Защото макар и с отговорности на зрял мъж, Стефан бе просто едно дете, което си внушаваше, че е влюбено в нея.. Това беше той.
-Добре, няма да мислим повече, за това. Няма да говорим повече, за това. Но по – скоро ти запомни тази сделка Джон... – каза му тя, а след това прибави „защото ти си единственото, което ми е останало. И аз имам нужда от теб” – една усмивка се появи на лицето й, докато просто се чувстваше наистина добре, в прегръдката му, беше й уютно и топло, беше много повече от всичко останало..не искаше да я пуска, обичаше когато прекарваха времето си така, дори и мълчейки.. но мълчанието при тях не бе тягостно, не бе натоварващо, а дори когато мълчаха , чувството да са един до друг, беше възхитително и Кара не можеше да престане да му се наслаждава, защото отново се бе почувствала сигурна, отново се бе почувствала цяла..
Ето това чувстваше, когато беше с Джон, беше цяла..
„Нещо интересно, да се е случвало докато ме нямаше?” – попита тя, наистина й беше интересно да разбере, как се е справил той с еволюирали в нейно отсъствие.. все пак той беше добър в телепортацията, а тя в телепатията и разговорите..
„Чудя се наистина ли, не се справяш добре, когато ме няма? „ – попита отново тя, като се опитваше да се засмее и да го обърне поне за миг на шега..
-Явно наистина са прави, аз не мога без теб, но и ти не можеш без мен, не само в лични отношения, но и като екип – подсмихна се леко, като повдигна погледа си, само за да срещне неговия искаше й усмивката му да стига отново до очите му, а не само една от онези уж „искрени”

Кара поклати глава замисляйки се за каква утешителна награда говореше, но следващия момент се сети за онзи ден, когато в същност всичко се бе случило. Поклати за миг глава и една лека усмивка се показа на лицето й..
-Не знам, мисля че някой каза, че няма нужда от Утешителна награда. – отвърна му тя, като просто се сгуши в него, в същност не беше толкова желанието й да гледат филми колкото просто да говори нещо там, а тя .. тя да се наслаждава на него. Облиза леко устните си, като една дяволита усмивка мина през лицето й, преди да се повдигне леко и да се вгледа в него.
-Е, явно наистина трябва да те похваля, след като има ново попълнение. Къде го намери? – да не беше сигурна, от какъв пол е попълнението, за това и говореше за него на „то” което беше много не приятно, ако някой ги слушаше. Отпусна се отново назад, когато чу думите му за Ръсел.
-Стига, знаеш какъв е, а и на него поне можем да му имаме доверие относно това, че няма да навлече една камара агенти на Ултра тук, може би не можем обаче да му се доверим за пиенето – подсмихна се тя и поклати глава, в същност, знаеше какво става всеки път, когато Ръсел се напиеше, на Джон му се налагаше да ходи и да го спира преди да е вдигнал нещо във въздуха.
Но точно в момента.. да точно в момента не й се искаше да мисли за това. Просто нямаше смисъл да го мисли. Не и Ръсел, ако беше някой друг, е тогава щеше да се притесни още повече, защото определено половината от тях все още не бяха наясно как точно да се пазят от Ултра.
-Та, хайде разкажи ми за нашето ново попълнениe. Обясни ли всичко или премина на действието?И не мисли за Ръсел, все пак знаем и двамата, че рано или късно ще те викне, да го отървеш.. – да въпреки, че се бе справил, знаеше колко го биваше в това да обяснява и да говори с новаците..Но все пак след като й казваше, че се е справил трябваше да му довери нали?

Кара се замисли над думите му, не искаше да се рови в главата му, защото знаеше, че той само й позволяваше когато решеше, но иначе нямаше и да опитва. В действителност Джон бе прекрасен по отношение на спасяването на момичета.
-А знаеш ли какво си мисля, да не си придобил навик да спасяваш момичета приличащи на мен? – пошегува се с него въпреки, че не знаеше какво да очаква. Да щеше да помогне на момичето да затвори съзнанието си и да прикрива мислите си, но точно сега искаше просто да стои с Джон и да се занимава само с него. Да може би беше детинско, но сякаш липсата, през тези няколко дена се бе загнездила в нея и имаше нужда да е около него. Видя го как се загледа в сериала и се подсмихна като се телепортира сядайки върху него и му се усмихна отново.
-Да ида да ти намеря някоя от актрисите и да ти я доведа? – попита го тя шегувайки се с него, в същност нямаше как да ревнува от някоя от тези жени, които гледаше в момента, това щеше да е глупаво и много по детинско от колкото всичко останало. Знаете ли в този момент тя изобщо не се замисляше за Стефан, сякаш бе затворила мислите си за него, но не беше сигурна за колко дълго можеше да го прави.
Наведе се леко и докосна устните си до неговите, леко ефирно и достатъчно, че да го издрани , а след това се отдръпна и се вгледа в лицето му.
-Е ето получи утешителната си награда, за загубата. Мисля, че ти беше достатъчно нали? – да, познаваше го прекалено добре, принципно в най – обикновена ситуация със сигурност би се заял с нея, само за да й върне опита за дразнене, но сега не беше сигурна дали наистина ще го направи.
-Така, сега нека видим и да се върнем на момичето, значи не може да затваря мислите си? И нашия фукльо не може да й помогне сам? – пошегува се с него, преди да се върне обратно на леглото „Тъкмо бях решила, че си се справял перфектно без мен, е скъпи мисля, че имаш няколко пукнатини за запълване.”- допълни тя в мислите му, разбирате ли беше й забавно, обичаше когато се шегуваше с него, а той много добре би трябвало да знае, че не говореше сериозно.
-Добре, ще й помогна, но ти ще помогнеш на мен. – каза по- сериозно тя, но все още с усмивка на лицето.

Тялото й изтръпна от близостта му, именно от онази близост която толкова много й липсваше, онази която сякаш преди няколко дни беше толкова далечна... Русокоси, значи.. можеше и да си помисли, дали да не му намери една русокоска, пък тогава да го види какво щеше да прави, може би дори щеше да остане да погледа..
-Караш ме да се замислям, дали пък да не ти доведа една русокоска, а след това просто да седя отстрани и да погледам.. – подсмихна се сама на думите си, който звучаха толкова глупаво и детинско, но точно сега не й пукаше как звучи, не и пред него. Пред него можеше да бъде напълно себе си...повдигна едната си вежда като скочи от леглото и застана пред телевизора слагайки ръцете си на талията във формата на „Ф”
- О скъпи, значи вече и за жена си решил да я взимаш.. жалко, а аз си мислех, че не можеш да докоснеш друга.. да явно няколко дена отсъствие са способни да променят това.. – пошегува се отново с него, не вижте, тя наистина не говореше сериозно, нищо в момента от това, което казваше не беше сериозно и си мислеше да си остане такова. „О в какво още си добър, Джон..явно съм пропуснала, точно това” -подразни го още малко, преди отново да седне на леглото и отново да се върне, два дена назад.. Какво бе правила, ами затваряше мислите си за всички, не си правеше труда да им отговаря, обвиняваше се, от леглото, заставаше на прозореца и после обратно. Мислеше си за Ултра..
Кара въздъхна лекичко, като облиза устните си и затвори за миг очи, мислеше си, че бяха приключили тази тема, но явно не..Кара се обърна към него, и облизвайки устни слагайки ръка на бузата му, просто отключи спомените си за него.
-Гледай и слушай – прошепна тя, като просто започна да му показва всичко, което се бе случило, как се бе чувствала, какво бе мислела, как се бе скарала със Стефан. Всичко.
„Мислех, обвинявах се и се само съжалявах.. не излизах от хотела, седя в стаята и какви ли не мисли минаваха през главата ми.. Толкова се бях отчаяла, че съм те загубила, че действително не намирах смисъл, за какво и да е било.. Мислех, че не заслужавах Стефан да ме спаси от Ултра, че ще е най – добре да ида там и да ги накарам да подтиснат способностите ми или да ме убият, защото просто нищо нямаше смисъл, имаше само една тъмнина, която старателно искаше да ме погълне... Скарах се със Стефан, казах му, да седи настрана от мен...”
Когато свърши просто отдръпна ръката си от него и си въздъхна, е сега нищо от това, не беше само на думи, вече го бе и видял, надяваше се, че ще се опита да й се довери, защото действително не бе правила нищо, с което да го нарани отново..
-Искам да направиш нещо за мен, Джон.. искам да ми помогнеш начин да подтисна това свързване със Стефан... не го искам..

Не беше за вярване, как можеше да разпали всичко в нея за секунди, просто ей така от нищото искаше просто да бъде с него и нищо нямаше да промени този факт. Макар и че беше трудно, Кара нямаше да се предаде, нямаше и да предаде отново него.
-Обичам те – прошепна му тя обратно, като извъртя очи, когато се отдалечи от нея, в действителност не искаше искаше го близо до себе си в момента. Не искаше отново да е далече от него чувстваше се сама? Да точно това беше описанието .. Как можеше да опише Джон? Сякаш се бе вплел във вените й като отрова, сякаш се беше разлял по цялото й тяло, имаше точно отрова в живота сси. Не не я разбирайте погрешно не казваше нищо лошо с това, напротив казваше го в обратния смисъл. А Кара.. тя се бе държала точно като лошо момиче с него и не трябваше да прави никакви грешки или да стъпва на криво отново, защото не искаше да го изгуби, това напълно щеше да я съсипе и това, че си бе помислила да иде при Ултра наистина щеше да се случи, без дори и да се замисли..
-Повече не казвай, че не сме един за друг, че трябва да се разделим и няма за какво да ида при Ултра –заяви му тя, като не се шегуваше с думите, просто му го казваше ясно и директно, нещо което преди му спестяваше, е поне за някой неща, но сега.. сега нямаше да го направи.. Преглътна леко, когато онова усещане започна, но в началото не чуваше думите на Джон, а само на момичето...
За миг дори се издразни, защо винаги така ставаше. Винаги когато искаха да са сами или да се усамотят и нещо или някой ги прекъсваше.. Но тогава чу и думите на Джон, в мига в който беше решила да му каже, че е усетила еволюиращ, той я изпревари...
-Как така го усети, Джон – изправи се рязко и поглеждайки го.. в същност точно в този момент, Кара се замисли, че единствено когато някой е свързан с друг телепатията му се изостря, а това я накара да потръпне, но се опита да замълчи.. поне за сега.. дори не го показа.. – Ясно е, че трябва да идем при Тим.. – каза му тя, като единственото което направи е да го погледне и да се телепортира в залата... „Ръсел, мисля че е време да си дойдеш в къщи” каза му Кара, като изчака Джон да дойде.

Ами сега какво? Какво трябваше да направи сега, спомни си думите на Джон от по – рано тази вечер, спомни си как й казваше, че той не е обвързан как тя със Стефан.. и сякаш беше предизвикал съдбата, сега.. сега и той беше обвързан, а тя.. тя не знаеше как трябва да реагира на това. Чуваше думите й, чуваше всичко, усещаше как се чувства момичето, но бе сигурна и че Джон я усеща, повече от колкото трябва. А кога.. а когато се телепортира едно раздразнение полази кожата й..
-Как така усетихте, Кара? – попита я Ръсел, а тя. Тя не искаше да си признае, но кога бяха имали тайни от него? Все пак това беше Ръсел, понякога вярно им помагаше когато се караха, все едно го бяха превърнали в терапевта във връзката им.Кара въздъхна и поклати глава преди да прехапе устната си.
-Току що, Джон се свърза с еволюираща.. – затвори за миг очите си, чудеше се сега какво щеше да стане? Та за бога преди няма и час се бяха сдобрили.. сега какво? Тя щеше да иде при Стефан, а той да остане с това момиче? Това ли щеше да се случи? И докато седеше и се чудеше какво се случва, сякаш беше изгубила всичко само за няколко минути.. знаеше, че сега Джон щеше да се държи точно като нея, когато тя не потискаше обвързването си със Стефан.. знаеше го просто нямаше как да стане друго яче.. И докато мислеше.. докато всичко това я тормозеше.. докато я измъчваше вътрешно чу гласа му в главата си..
Не искаше.. нямаше да успее.. „Не знам дали ще успея, Джон.. не знам, дали ще мога ти се свързан с нея” – отвърна му тя, замислеше се дори дали да не прати Ръсел вместо нея, но знаеше, че дори той не можеше да говори с Еволюиращите както тя. Не знаеше дори защо Джон я вика, след като бе свързан с момичето, следователно би трябвало да е способен да я вразуми? Но нещо в нея се пречупи, не можеше да го остави.. нямаше да го остави.. и преди да се е замислила и да се е разубедила сама себе си се телепортира при тях. И я видя толкова близо до него.. на колко беше на 16? 17? Беше красива и Кара не можеше да го отрече, дори повече от това, може би бе дори прекрасна, а Джон.. Джон беше ценител на женската красота.. Преглътна едвам едвам, като се приближи и застана до Джон поглеждайки го за секунда, но сякаш не можеше да задържи погледа си.. погледна момичето и облиза устните си..
-Моля те чуй ни, не си изрод.. можем да ти помогнем, Никол? Нали така е името ти? Ние сме също като теб, просто при теб сега се проявяват силите си, знам че е страшно, знам какво си мислиш, всеки един от нас е преминал през това. Но можем да ти помогнем да го контролираш, Никол.- помагаше й, но в същото време я мразеше, мразеше я защото тя беше заплахата, която Джон виждаше в Стефан, сега тази заплаха виждаше Кара в Никол.

Сякаш беше забравил да си сложи стена, видя как се държеше с нея, видя как й говореше, чу кога й каза, че са свързани.. И всичко това, сякаш я поваляше, сякаш й показваше, точно това, което Джон чувстваше, когато тя беше близко до Стефан, чувстваше болка. Болеше я само докато го гледаше така близо до нея..Прехапа устни когато той се телепортира заедно с нея и чу думите му в главата си.. не можеше, нямаше да успее. Не искаше, не беше колкото до това, дали ще успее, колкото до това, че не искаше да помогне точно на това момиче, а нямаше да издържи секунда преди да я е предизвикала, ако беше там, когато Джон беше близо до нея.
„Съжалявам, не мога Джон. Знам, че с Ръсел, ще се справите” - сякаш прошепна в главата му, дори не беше сигурна, че щеше да я чуе, защото усещаше колко заплетени бяха мислите му, до толкова, че дори бариерата не бе вдигнал.. Кара преглътна когато се телепортира в хотела, сякаш това беше станало нейното лично убежище, сякаш там се чувстваше най – защитена в момента, но нямаше да успее да се върне там. Да окей, държеше се детски, но сега наистина разбираше как се чувстваше той, даже не знаеше, как изобщо е успявал да седи в една стая, когато Стефан е бил там.. защото явно тя не бе толкова силна емоционално колкото беше той, за да издържи това напрежение, това което виждаше в очите на момичето, как притискаше тялото си в това на Джон. И сякаш всяка една от тези картини, се сбиваха и набиваха в главата й, повтаряха се, сякаш за да я дразнят все повече и повече, за да я нараняват.
Е не е като да не си го заслужаваше, какво наказваха ли я? Джон не я бе наказал достатъчно ли? Когато си мислеше, че ще го загуби ли, за да я накажат и така?Знаеше и, че той не толкова силен с телепатията, за да може да потиска това обвързване както тя правеше със Стефан, но сякаш не само Джон бе свалил бариерата си, нейната бариера също бе свалена, нямаше я просто се бе оставила, сякаш в момента не се интересуваше, кой може да проникне в мислите й, защото тя самата се чувстваше ужасно объркана, ужасно болезненото чувство, сякаш я разкъсваше от вътре, просто седеше и гледаше през прозореца и не искаше нищо.. точно когато си мислеше, че всичко се е наредило, се бе съсипало дори още повече.

Не изглеждаше добре, не беше добре, виждаше го... просто не беше.. Как бе могъл да го направи? Наистина ли го бе направил? Защо по дяволите се бе доверил да него? Кара затовори очи и се надигна изтривайки следите от сълзи по тях. Сложи ръка на рамото му и прехапа устните си. Като покалати глава, не беше наред.. не можеше да бъде след като го болеше толкова много ..
-Джон, не е на ред.. защо го направи...не трябваше да му се доверяваш.. не знаеш какво ти е направил. Не знаеш какво може да е това, което ти е бил. – чувстваше се още по – виновна, сега наистина вече се чувстваше още по- зле. Бе го направил заради нейната шибана ревност и само и единствено тя беше виновна за това, не беше виновна Никол, не беше виновен Ръсел.. Никой от тях освен нея... освен това, което тя бе наговорила в пристъпа си на яд... не можеше да повярва, не искаше да го повярва. Щеше просто щеше да отиде при Джедакая и да разбере какво точно му беше причинил... Морган все още бе при тях, можеше да я използва за това. Можеше да я използва за всичко, само за да го накара да проговори..
-Аз съм виновна.. само и единствено аз, Джон.. няма оправдание или извинение, за това което направих, за това което ти причиних... чувствам се така сякаш отново те предадох, защо? Заради ревност... не трябваше да ме слушаш, аз съм пълна глупачка! – заяви тя, ставайки от леглото, и започна да шари нагоре надолу по стаята и сега какво? Сега наистина какво трябваше да се случи? Какво щеше да се случи... Тя беше виновна и го знаеше, знаеше, че абсолютно нищо не можеше да я оправдае, беше напълно наясно с това... Беше напълно наясно с това, което трябваше да се случи..
Но той никога нямаше да й даде да иде при Ултра, нямаше да й го позволи и тя го знаеше перфектно, дори повече от идеално.
Преглътна едвам едвам, като се спря и се вгледа в него, дишането му, начина по който се повдигаха гърдите му.. Господи какво го бе накарала да стори. Сякаш не онзи нещастник, ами тя самата му го бе причинила. ...
-Джон? Защо си с мен? Погледни до къде стигнахме. Погледни какво ти причиних, защо се върна? Как изобщо можеш да седиш в една стая с мен, след всичко това? Знам, че съм виновна, за това което чувстваш сега, защото ако не бях аз.. ако не бе онази шибана ревност, сега нямаше да си в това положение.

Кара го погледна и просто остана напълно зяпнала срещу му. Не можеше да повярва, никога ама никога не й бе повишавал тон, дори не знаеше какво му бе прищракало. За премига на парцали срещу него, но действително започваше все повече да се притеснява за състоянието му. Кара просто леко го подбутна и го накара да легне на леглото. Кадо седна леко до него и се наведе докосвайки устните си до неговите. А след това просто се вгледа в очите му.
-Джон, освободи съзнанието си – помоли го, тя като се опита да проникне в съзнанието му, да определено я беше свалил. Сякаш се опитваше да намери онова нещо, което го тормозеше, да го потисне, поне за малко. Да се опита да изгради бариера там, за да го отдалечи, сякаш затъпяваше болката му. Изграждаше бариера на мястото й, за да я спре да се разпространява из цялото му съзнание и накрая наистина да не му пръсне главата. Но сякаш това източваше силите й. Виждате ли, колкото й силна да беше телепатията й, тя можеше да прегради болката му временно, нямаше да я задържи за дълго, но поне следващите няколко часа щеше да бъде спокоен и да си почине. Може би след това отново щеше да я изгражда и така на няколко часа, докато не измислеха какво да правят или докато не спре само. .. ами ако не спреше? Не знаеше наистина тогава какво щяха да правят. Кара сякаш бе използвала цялата си енергия само за да изгради тази малка преграда в която да задържи за малко опустошителната му болка.
-Знаеш ли какво не сме правили отдавна? – попита го тя, а сякаш не дочака отговора му, наистина си бе позволявала това от доста отдавна, в същност никога не стигаха до това защото или прекалено много бързаха или и тя не знаеше защо. Момичето му се усмихна, а в очите й сякаш блеснаха едни странни пламъци, сви колената си пред него, като пръстите й запъплиха по гърдите му и надолу, докато не стигнаха катарамата на колана му, бавно и плавно разкопчавайки го, после се плъзнаха старателно по копчето и ципа на панталоните му, преди да ги дръпне за да ги свлече по бедрата му, палеца и показалеца й минаха по ръба на боксерките му потръпвайки го, а секунди по късно закачиха главичка на пениса му. Да определено имаше нужда да направи това.. сякаш беше важно за самата нея да го направи. Пръстите й хванаха ръба на боксерките му, преди да последват панталона му, а пръстите й обхвана достойнството му между тях, започвайки да отлепват кожата му, мърдайки дланта си нагоре надолу по него.
-Доста от отдавна .. – прошепна тя, пред да наведе глава обръщайки косата си на една страна през рамото си, а устните й се сключиха около пениса му, като го поеха между себе си, езичето й се заигра с главичката му преди устните й да се спуснат надолу по него третирайки го точно все едно беше току що купен сладолед от магазина, езика й се спускаше след устните й обрабовайки го, а ръката й минаве преди тях, поемаше го колкото можеше навътре, в същото време на моменти само го дразнеше и обратното..

Кара му се усмихна и нежно докосна устни до неговите. Отдръпна ръката си от него, вътрешно се замисляше, защо наистина не му доставяше това удоволствие по – често? Може би по – простата причина, че действително случайте, в който му се случваше бяха за да му се извини за нещо или по – скоро за да получи своето? Не, не беше абсолютно сигурна, защо точно се случваше. Но знаеше, че му доставя удоволствие, а колкото по- рядко го правеше, толкова по –голямо желание имаше той, когато това се случваше. Кара се подсмихна леко на мислите си и поклати глава. Точно в този момент, не се притесняваше за случилото се, не мислеше за Никол, нито за свързването, което Джон беше прекъснал.. не в момента, мислеше само за това, какво удоволствие му бе донесла. Радваше се на това. Момичето се усмихна отново и пак докосна устните си до неговите.
-Хайде сега си почини, преди отново да те е повалило главоболието, а тогава.. е пак ще направя стена поне за няколко часа. – прошепна тя срещу усните му, като стана от леглото и изми ръцете си на мивката намираща се в банята. Взе пакетчето с мокри кърпи и отиде до него, като избърса тялото му, а след това се върна изхвърляйки кърпичките. В действителност след преградата, която бе изградила се чувстваше наистина слаба психически, бе сигурна, че в момента дори и да имаше някъде разхождащ се еволюирал нямаше да го усети със сигурност.
Върна се в стаята и отвори шкафа с дрехи, извади една тениска, да една от тениските на Джон, нека отучним, Кара обичаше да спи с неговите тениски, а по – случайност в нейния имаше няколко.. Подсмихна се на мислите си и съблече дрехите си обличайки тениската му. След това просто легна до него на леглото, където той вече бе започнал да се унася, е със сигурност въпреки, че й крещя днес отново й бе казал, че я обича.. защо тогава при всяка пречка се съмняваше в това.. не искаше повече, не трябваше..
Обърна се и помилва лицето му, като се загледа в него, очите й го обхождаха, а сега вече знаеше колко много й бе липсвал, колко много му бе липсвала топлината му и просто вечерите, в който заспиваше просто до него, без нищо. Облегна глава на рамото му и преметна ръка през тялото му, подръпвайки с другата одеалото върху телата им.
Искаше и тя самата да почине, след това което бе направила... съзнанието й имаше нужда преди отново да направи преграда не само за нейното ами и за неговото.. Но не съжаляваше по никакъв начин, че го бе направила и отново щеше да го направи стига главоболието му да изчезнеше. Кара притвори очите си, а съня от изтощението бавно я поглъщаше, за пръв път от две седмици на сам, щеше да спи спокойно. Той беше тук и това беше най – важното..щяха да преодолеят всичко заедно, само това искаше...
„Обичам те... но знаеш, че това е малко с което мога да изразя чувствата си.” – прошепна му тя в мислите, преди тотално да се отнесе в съня си. Цветни картини от срещата й за пръв път с Джон я заляха, както и чувствата, които бе изпитала тогава..

Кара се събуди, не знаеше защо или какво я бе накарало да го направи, но нещо не беше на ред, забеляза че Джон не беше в леглото, а определено не беше сутрин, поне като погледна часовника беше прекалено рано за ставане. Не знаеше какво трябваше да се прави сега или къде беше той, но знаеше, че се е субидил не особенно приятно поне предполагаше, че вина за буденето му имаше главоболието . Кара стана от леглото, като се замисли отново, каква вина имаше тя за това, което си бе причинил. Искаше да разбере къде е отишъл, а предполагаше че това главоболие определено нямаше да му мине с аналгин или аулин..
Прехапа устни телепортирайки се в общата  стая, като се огледа, а беше толкова тихо, явно действително всички спяха, мина през компютърната зала, но не го намери там, не знаше какво да си мисли. От залата се телепортира в неговата стая, но и там не го откри, е къде можеше да отиде? Минаваше по коридорите, мислейки си какви ли не неща, ами ако главоболието му бе станало още по – лошо, ами ако му беше станало нещо? Притеснението минаваше по тялото й, сякаш искаше да стигне до сърцето й, настанявайки се до вината която изпитваше за случилото се, самата тя не знаеше какво трябваше да направи, защо просто не помогнеше на имунитета да се изгради, да пробие и да му мине? Имаше една част от нея, която я мразеше заради собствените си мисли, мразеше я защото си бе помислила, да помогне дефакто на свързването му да се появи отново. Но тогава какъв смиъсл щеше да има цялата болка която понасяше сега, само за да го потисне.
Знаеше, че го бе направил заради нея, просто бе абсолютно обедена, но сам бе взел това решение, да иде и да иска лек ... не го бе накарала тя или в същност бе , дори и да казваше, че сам е взел решението, Кара знаеше, че тя го бе подтикнала към това решение, не някой друг, а именно тя. Дори и да казваше, че не е така... Притвори за миг очи продължавайки по коридорите чу шум от лечебницата, като се запъти на там и застана на врата видя захвърлената спринцовка на земята и очите й се разшириха, какво по дяволите беше направил? Защо го беше направил..
Не изглеждаше никак ама никак добре, приближи се бавно до него а ръката й застана на рамото му.
-Какво си направил, Джон – попита го тя тихичко, а секунда по – късно просто го телепортира обратно в стаята като го сложи да седне на леглото?
– Какво си би?? – попита го тя отново, а притеснението й струеше от леглото

Малко по – късно вечерта тя отиде до стаята му, но него отново го нямаше, нямаше го.. беше сигурна къде е отишъл.. Но защо продължаваше да търси помощ му, защо продължаваше да ходи при него? Можеше да му помогне, и тя можеше... защо си беше бил тъпия серум, а просто не я бе оставил да му помогне? Беше му ядосана и го чакаше да се върне, за да си поговорят. Но виждате ли той не се появи, нито първия, нито втория, нито на третия ден, а тялото й малко по – малко започваше да се изпълва с притеснения. И как да не? Все пак това беше Джедакая, можеше да е направил всичко с него. Кара беше готова да хване Морган за ръката и да иде у тях и да я убие, каквото й да й костваше, ако не й върнеше Джон.
-Кара? Нещо? – попита я Ръсел влизайки в стаята й, а тя се обърна към него оставяйки дрехите в гардероба.
-Нищо, сякаш е потънал в дън земя, отново не ми отговаря. Не знам какво да правя вече.
-Ще се върне спокойно, знаеш че винаги се връща.
-Знам. Но се притеснявам. – отвърна му тя, като го погледна за секунда. А той й се усмихна окуражително и изчезна. Кара поклати глава, разбира се Ръсел, ако не се забавляваше с дарбите си толкова често, кой щеше да го прави. Въздъхна леко, потърка нервно лицето си, върза косата си на опашка.
Просто седеше и се чудеше наистина какво да направи, чудеше се къде да го търси, говореше му, но той не й отговаряше. Не можеше, просто не можеше.Седеше в стаята си, гледаше през прозореца, като вече действително не знаеше какво да направи, как да го направи и защо...Кара се стресна когато чу гласа му, зад себе си, оставаше само да подскочи като уплашена и това вече щеше да е върха на сладоледа... Поклати глава и се отдръпна оглеждайки го, изглеждаше съвсем наред, но това не означаваше, че щеше да им е лесно.
-Защо, Джон? Защо след като знаеш, че мога да затъпя болката.. Не трябваше да го правиш, не трябваше отново да ходиш при него.. И аз и ти, знаем, че не е особено мъдро решение, да ходиш при него толкова често.. – каза му тя, приковавайки светлите си очи в неговите карайки го да задържи погледа си на нея,...
-И пак изобщо не трябваше да го правиш, още първия път. Знаеш ли, че те нямаше три дена, Джон? Вече се чудих какво ти е направил... как да те измъквам от там... не знаеш на какво ме подлагаш, всеки божи път, в който изчезнеш.