Робин и Адриан

Харесваше аромата на морска сол в косите си, въпреки че никога не се бе докосвала до него. Нямаше никаква представа дали нейната представа бе равносилна на истината, но докато сънуваше изглеждаше твърде реално. Робин не се срамуваше да признае, че все още заспиваше със средното по размери плюшено мече, чийто бежов цвят вече едва се забелязваше. Може би бе време отново да го пусне в пералнята, въпреки че това нямаше да доведе до промяна. Истината бе, че въпросната играчка вече плачеше за среща с боклука, но тъмнокосата все още успяваше да го опази. Тя имаше своя теория, че именно я караше да остане в леглото си и да сънува подобни прекрасни сънища. Не че би отказала да се събуди на плажа под заледените върхове на Андалусия.
Имаше нещо магнетично на това място. Робин никога през живота си не бе виждала подобно крайбрежие, което изглеждаше като малък оазис, откъснат от човечеството, но в същото време на около половин час пеша от оживената улица, където се продаваха смокини и маслини. Продаваха ги чернокоси жени с шоколадови очи и ярки дрехи. Може би именно защото осъзнаваше колко нереално бе това място, не можеше да се телепортира там, както се случваше по принцип. Понякога сънуваше и малка бяла къща някъде нагоре по хълмовете, а на верандата виждаше майка си. Тогава бе убедена, че тя все още бе онова малко момиче с далеч по русолява коса.
Плътен, уморен мъжки глас заглуши поредният плисък на вълните. Независимо че сънуваше, Робин винаги спеше изключително леко и всеки шум бе способен да я разбуди или да се намеси в малката илюзия, която сама строеше. Намираше го за наистина познат и за момент се припозна, но няколко премигвания бяха достатъчни, за да се изправи през реалността. Гласът не принадлежеше на онзи, на когото предполагаше, а на Адриан. Второто мъжко име, което се радваше да чуе, въпреки че въпросният по-често я дразнеше с присъствието си, отколкото я радваше. Може би защото не бе свикнала да живее с друг, а бе крайно време да го направи, за да си спести ядовете в бъдеще, въпреки че положение съвсем не изглеждаше обещаващо по отношение на намирането на половинка. Имаше твърде много пречки по този път и една от тях определено се ликвидираше трудно…
Робин напусна пределите на леглото с известни съмнения и застана лице в лице с тъмнокосия, когато отвори вратата. Няколкото секунди просто се застоя вгледа в очите му преди да го заобиколи, минавайки под ръката му, облегната на рамката на вратата, и се изгуби по коридора към кухнята за чаша портокалов сок. Щом задоволи този си каприз, Робин се настани върху дивана, кръстосвайки крака под себе си.
- Какво си донесъл? – попита като надникна в един от пликовете и отпи от чашата си.