God damned Damaris

Тексас 1988 г.

Вече трети месец Слънцето измъчваше сухата, пуста земя, напукана и плачеща за порой. Водата бе в оскъдица, храната намаляваше, хората линееха. От седмици не бе подухвал бриз, за да напомни за някое от онези далечни кътчета отвъд хоризонта, където танцуваха пенливи, бели вълни и въздухът ухаеше на нещо различно от погром и разлагаща се плът.
Улиците бяха чумни.
Празни.

Вечерта, малко след залез, когато сумракът полази по земята и нещо злокобно се промъкна под процепа на входната врата, семейството мирно вечеряше, замлъкнало и угрижено, с последните запаси от навлъгналото и гъгричаво брашно, превърнато в сух, безвкусен комат селски хляб.
Сега, около празната маса, все повече се усещаше липсата на бащата. Не само заради суровия тон, с който молитвата звучеше по-истински, нито заради нищожните приходи, с които си идваше от мината, а защото с него бе погинала и последната светлинка надежда.
Дамарис разхапваше последния си залък, когато съдбовен тътен разтърси родния дом.
На вратата стояха двама свирепи гологлави мъже с развратни физиономии в камуфлажни униформи, единият с парче хартия в ръка.

На следващият ден майка му висна на бесилото на хълма. Никога нямаше да забрави тебеширено бялото й лице, по-кръгло, бяло и самотно от пълна луна.
Часове по-късно черни порои заляха и удавиха десетки.

Колорадо, 1993 г.

Беше поредното от много безцелни соарета тази седмица.
- Казах ти, че е проклето... - избуботи опиянено Джоузеф, докато прекарваше с шардоне и смях, парченце черен шоколад.
- Не вярвам в проклятия. - отвърна Дамарис и без никакви угризения качи калните си кубинки на плота
В избата миришеше на онази сладко-горчива влага, която съпътстваше отлежалото вино. Въздухът беше гъст, лепкав, рехав, почти непрогледно тъмен. Липсващото сега осветление, бе заместено  от две догарящи чаени свещи на масата, които внасяха задушевност и мистика в този абсурден разговор.
- А аз не вярвах, че можеш да местиш предмети с шибания си мозък, но се оказа доста реално.. И все пак, нищо хубаво не е дошло от него. - продължи настоятелно белгиеца, докато едно бляскаво парченце не срещна премигващото му, в онзи миг, око.
- Говорим за някакъв си метал, не за мним разкол. - нотката раздразнение вече ставаше явна, а питието намаляваше. Предпочиташе да преминат към обичайната и изтъркана гавра с името му, отколкото да спорят за някаква родова анатема.
- Не искам златото ти. Ще ти заема пари, а ти ще ми ги върнеш когато можеш.


Минесота, 2009 г.

Бе обиколил на длъж и шир всеки щат, търсейки покой.
Бе погребал двама сина и една дъщеря.
Бе се разделил с десетки любови.
В десницата му тежеше куфарчето с недокоснато съдържание. Вдиша аромата на тиня, затвори очи и пусна прокобата си в тихите, бездънни води на Ред Ривър.
Стана му някак по-леко.