Luxury Hotel

Не беше особено съгласна с него, все пак когато той я бе намерил разликата им бе 5 години, сега отново бе толкова, само че не знаеше, как тогава са гледали на нещата и как гледат сега на тези неща. Облиза леко устните си и извъртя очи, не знаеше какво трябваше да стане сега, но просто не искаше да се карат повече, не можеше да се кара повече с него. Изключително много отслабваше когато се караха, дори забравяше да сложи бариерата си. Усмихна се когато усети близостта на тялото му. Устните му по себе си, ръцете му галещи тялото й.. обичаше когато я докосваше, все пак Ръсел не беше прави и Джон не беше „дърво” напротив, Джон.. той беше прекрасен във всяко едно отношение, може би не точно във всяко и той имаше своите трески за дялкане като всеки от нас.
„Аз и ти” повтори тя мислено, като просто щеше да изпълни желанието му, само след секунда впи устните си в неговите и просто ги телепортира на мястото, което той си бе пожелал, различно и специално точно като тях.
Прехапа устната си, когато се озоваха на леглото, а тя бе върху му, като просто заметна косата си на една страна и сложи ръцете си подпирайки ги на лактите си около главата му, приближи устните си към неговите и просто ги впи, страстно, с цялото желание, което беше започнало да изгаря в тялото й, както всеки пък когато беше с него, всеки път , в който той я правеше своя, сякаш беше за пръв път.
„Сега това е нашето място” подхвърли в главата му като езика й разтвори устните му промушвайки се навътре намирайки своето място, там при неговия завъртвайки го в една от онези взривоопасни игри, които играеха всеки път.Беше изключително, бяха само те двамата, както трябваше да бъде, блокадата в главата й,сякаш бе издигната изключително силно искаше да заглуши всеки опит да бъде намерена не зависимо от кой, най – важния човек вече бе с нея и това не искаше да бъде променено, не искаше отново да бъде прекъснато както всеки път в последно време когато се опитваха да се осъмотят... И ето точно в този момент и тя спря да мисли всичко това, защото просто щяха да бъдат само той и тя.. както беше преди..
-Обичам те – прошепна тя отлепяйки устните си от неговите, а тялото й внимателно и ефирно се отърка в него.

Кара преглътна водката, като го погледна и изслуша думите му, да беше й ясно какво и как правеше, защо го правеше. Слушаше песента и просто не знаеше какво да му отговори. Не знаеше дали изобщо трябваше да му отговори..
-Да, проблема е Никол или това, че съм спала със Стефан... а може би и двете? – попита го тя, действително не искаше да прозвучи заядливо, не искаше да прозвучи грубо, но май не успя да сдържи неприятността от това, което й беше казал, в тона си. Да беше й станало неприятно, нещата определено не ставаха по – лесни и едва ли щяха изобщо да станат такива. Дори бе сигурна, че нещата щяха да станат още по – сложни.
-Нали за това сменихме хотела, Джон.. За да се чувстваме удобно и двамата.. а сега ти отново бягаш и се дърпаш от мен.. Не е честно. Не е справедливо... да продължаваш да ме наказваш. Не ме ли наказа достатъчно вече? – попита го тя, а песента сякаш я успокояваше и не й позволяваше да му говори така както му бе ядосана, не в момента не му бе ядосана, просто се бе почувствала неприятно от факта, че той не искаше да я докосне едва ли не онзи начин...
-Така ли ще продължаваме? Ще започваме и ще спираме, накрая какво? Дай ако искаш направо да го караме на платонична любов и какво ще стане на края? Нито ти можеш да издържиш без да го потърсиш от друга, нито аз.. това ли искаш? Ако е така давай продължавай, да ме наказваш и да бягаш. – продължаваше да говори съвсем спокойно с него, когато дръпна бутилката от ръката му и се изправи до седнало положение отпивайки една голяма глътка от нея, а след това му я върна. Връщайки се назад се облегна на лактите си и се загледа в тавана, да рано или късно или щяха да се разделят или да се намразят или и тя не знаеше, но с всичко това, сякаш не можеха със сигурност да пренапишат съдбата си, защото той беше свързан с Никол, тя със Стефан, чудеше защо за бога не бяха свързани те двамата ами.. се бе получило така.
-Явно на съдбата не й пука кой с кого иска да бъде и кой кого обича... тя си е взела скапаното решение и ни го набутва в очите..

Да разбира се, че нямаше какво да каже.. разбира се, че нямаше какво да й отговори, какво бе очаквала? Точно това или може би по – лошо, може би щеше да й се заяде, но не го бе направил. Просто нищо не беше казал. Не знаеше какво да направи веече искаше толкова много да са заедно, а сякаш всичко това.. сичко което се случаше... беше прекалено много, за да го направят, а й той почти не й даваше шанс.. да бе почнал да се държи малко по – нормално, но това не го оправдаваше, че продължаваше да бяга.. Действително какво щеше да стане, колко време щяха да издържат, само на любовта си? Месец? Два?Три? По – малко? Колко?
И ето отново тя беше виновна, тя трябваше да иде при него, ама абсолютно не справедливо беше всичко, което им се случваше, той й се бе нацупил. Защо? Защото бе казала истината, беше казала самата реалност? Нямаше да избяга този път, щеше да остане, да иде при него и просто тя нямаше да бяга, както той правеше. Миналия път бе избягала, може би и това беше лошото, може би това бе направило проблемите им още по – големи. А й все пак като, че ли Джон бе направил крачка напред, като бе дошъл самия той да я потърси, но в момента отново правеше една назад... Не беше честно, не трябваше да е така... Стана от леглото и съблече дрехите си, като се приближи до шкафа и извади един халат, като уви тялото си в него и без да се замисля повече влезна вътре виждайки го какво прави, седна на ръба на ваната и леко с връхчетата на пръстите си, започна да минава по водата. Загледа се в нея и малките формички който се образуваха след пръстите й.. В момента наистина се радваше, че бе вдигнала бариерата си и абсолютно нищо и никой не я закачаше. Прехапа леко устните си, като вдигна лицето си към неговото..
-Издържа два месеца, без да ме докосваш от инат? Колко още можеш да издържиш, без ти да ми изневериш? – подпита го тя съвсем нормално, без абсолютно никакви задни мисли, без дори да го мислеше... просто го попита съвсем мило и нормално. Като развърза хапата, а едната му страна се спусна леко като перце по кожата й.. Да и тя не знаеше какво се опитваше да направи....
-Казах ти да запомниш сделката, която си направил с мен, Джон..а това да бягаме един от друг, не беше включено в нея.

Повдигна веждата слушайки го, не била важен? Не можеше, не знаеше дали алкохола го е хванал или просто всичко това беше в повече и се беше побъркал. Наистина ли всичко това му влиаеше по този начин. Нали щяха да са той и тя, а не той тя и проблемите им? Нали щяха да забравят миналото, защо отново се връщаха на там, защо отново мислеха за това, което е станало, а не за това което щеше да стане утре, как щяха да се събудят, как щяха да се усмихват.. Не не можеше те отново трябваше да говорят за миналото, не беше това.. и отново сякаш не бяха провели онзи разговор в стаята, явно просто наистина нямаше да успеят. Но тя искаше да е с него, не само защото го обичаше, не само за това, той беше всичко за нея, всичко което бе искала някога въпреки всичко, въпреки всички.. Бореше се сама със връзката, която имаше със Стефан, опитваше се да я потиска, докато сама не изчезна.. Но сега.. сега нещата не опираха до Стефан, опираха до тях..
Трябваше да мислят, за тях, а не за това, което се бе случило.
Кара поклати глава и въздъхна дори не беше сигурна как трябваше да започне, не беше сигурна, какво точно трябваше да му каже, за да й повярва. Беше му казала колко много й бе липсвал... искаше да му каже колко много го обича, но това нямаше да е достатъчно, защото нямаше да успее да опише само с тези две прости думи, всичко, което действително изпитваше към него.

-Защо съм с теб? Наистина ли ми задаваш този въпрос? – облиза леко устните си, беше с него, защото.. как можеше да му го обясни с прости думи, как можеше изобщо да намери думи, да го обясни, да си признае защо беше с него... прехапа устната си опитвайки се да подбира думите си.

„ Спомням си, когато всичко в мен беше мъртво... Сърцето ми не искаше да чувства, страхувах се от всички и всичко около мен. Нямах надежда, нямах цели... Бях просто прашинка от този свят. Свят в черно бели цветове, свят, изгубен сред забързаното си ежедневие. И един ден се появи ти... Ти събуди в мен всички чувства, всички желания. Даде ми това, за което си мечтае всеки човек. Любов... Любов, чиста и невинна като дете... Красива като залез, уханна като розите... Накара ме да проумея колко е красив света около мен. Благодарение на теб открих смисъла на живота.” – започна тя в мислите му, като се усмихваше докато му го говореше, не знаеше колко още можеше да каже, дали можеше да каже още. Когато думите й свършиха.. тя го погледна и вглеждайки се в очите му просто продължи.
- Искам времето да спре заради нас. Да се наслаждавам на всеки един момент, да знам, че не съм пропуснала нищо. Защото всичко, свързано с теб, ме кара да се чувствам както никога досега.Ти си моето сърце... Ти си моята душа... Ти си всичко онова, за което съм страдала досега. Ти ми даваш това, което никой досега не успя.Не ми трябва рай... Защото когато си мисля за теб, съм в рая. И просто думите Обичам те не намират смисъла си, защото не са достатъчни, за да ти обясня какво изпитвам, Джон. – свърши тя, вдигна леко ръката си, като я доближи до лицето му и погали кожата му нежно, в същност това беше всичко, което изпитваше, не беше с него защото трябваше, а беше с него, защото чувстваше всичко това.
-Заради всичкото това съм с теб, лъга да..но когато обичаш истински, Джон правиш компромис, а и ти не си виновен, за това което са ти причинили, не си виновен, за това че са ти изпържили мозъка.. може и да си го искал, но след това си се осъзнал, а това е най – важното, рано или късно всички ще го приемат.

„ Ти си единствения човек, който ме накара да заплача от щастие, си ти. И за първи път в живота си не съжалявах за пролятите сълзи. Защото дори и те са знак за моята любов. Дори мисълта, че си далеч, не ме сломява. Напротив... Знам, че по един или друг начин ти споделяш любовта ми.Ти не си жалък, Джон...никога не си бил жалък.” Прошепна в съзнанието му тя.. не само го казваше, тя наистина мислеше всичко, това което му беше казала, нямаше второ мнение по въпроса.Докосването му бе толкова по – различно, бе точно това, което винаги бе искала, обичаше когато устите му и езика му докосваха нейните, даваше й всичко, от което някога бе имала нужда, нямаше нужда от никой друг, за да се чувства така,... цяла, обичана? Единствен...а тя единствена, така ли беше действително бяха ли такива един за друг или всичко беше просто в момента, въпреки всичко, за нея, той бе единствен, бе нейн, както тя беше негова.. точно така, нищо не беше моментно щяха да преодолеят всичко, заедно и тя го знаеше, нямаше съмнение в това, нямаше и да има... дали? Може би всичко щеше да се промени утре и просто да не успеят да се справят, както им се искаше..Кара докосна отново устните си до неговите, ръцете й се вплетоха в косата му и леко я потдръпна, пръстите й се спуснаха надолу описвайки тила му, спускайки се по гръбнака му надолу и после обратно нагоре увивайки ръцете си около вратът му, устните й се боричкаха нежно с неговите, а тялото й се притисна в нейното.. Всичко беше това, което искаше, всичко беше това от което имаше нужда, а тя имаше нужда да е негова, сякаш щеше да я изчисти напълно от допира на Стефан и всичко щеше да е нормално отново, щеше да е напълно и само негова, каквато беше вътрешно.
Защото тя беше именно такава, негова и само негова и не можеше да принадлежи на никой друг.. Не искаше да мисли, че си играе с него или пък, че й е кученце, защото той не беше това за нея, той беше мъжа, когото тя обичаше..
„Ти не си всичко това, за мен Джон.. ти си най – прекрасното нещо, което някога ми се е случило, не искам да си мислиш това, което мислиш, това което казваш.. „ – прошепна по тихо в мислите му, докато тялото й все така се отъркваше в неговото, докато устните й обрисуваха лицето му, всяка негова линия, всяка негова черта, всичко това беше толкова важно за нея.

Беше пуснал всичките си стени, а тя чуваше всичко, което си мислеше, което се случваше в главата й.. но точно в този момент.. точно сега не искаше да знае, не искаше да мисли за това, не искаше да мисли за Никол... но на едно се радваше, момичето трябваше да разбере, че Джон е нейн, както Стефан го бе разбрал и щеше да е най – добре да седи на страна от него.. Но нямаше да мисли за това, не искаше да мисли за това, а за него. Искаше да му даде всичко, което можеше да вземе от нея, да й даде това, което тя можеше да вземе от него и всичко да е отново по старо му, както беше в началото . Но в момента беше прекалено отпусната, прекалено чувствителна, усещаше всичко, което й причиняваше. Ръцете й се спуснаха по гърба му бавно, а ноктите й отново се забиваха сякаш живото спасяващо в него. Колкото повече го усещаше, толкова повече погледа й се премрежваше. Стоновете й на задоволство, сякаш преминаваха в нещо по – различно от обожание. Чувствали ли сте се сякаш губите представа за време и пространство, сякаш изчезвате от мястото на което се намирате и се озовавате някъде далеч отдавайки се на нечовешки плътски удоволствия, който караха всяко сантиметър че по тялото ви да изтръпва, а вие да се свивате от удоволствието на онзи заветен миг? Можете ли да си представите, колко лесно бе да бъде възбудена, до степен каквато тялото й започваше да изгаря, а слабините й да се свиват и отпускат? Стонче на удоволствие се откъсна от гърдите й, а сега просто нямаше кой да я спре да го направи. Устните й откъснати от неговите, докоснаха нослето му нежно, а вратлето й се изви на зад секунди по – късно разкривайки прекрасната й шия, но очите й не спираха да се впиват в неговите, чувстваше го толкова навътре в себе си, толкова запълващ я, правещ я своя, каквато трябваше да бъде, каквато беше и щеше да остане.
„Твоя съм, Джон. Твоя” простенана едва ли не нежно в главата му. А интимността им ставаше все по жарка и желана. Искаше да го запази за себе си, във всеки един момент и знаеше, че той бе нейн, така както тя бе негова. Нямаше да принадлежи на никого другиго, едва ли щеше да срещне по – достоен мъж, чиято да бъде, и да го иска с цялото си сърце.
А секунди по – късно не издържала на наплива на страстите впи отново устните си в неговите, езика й се заплете отново с неговият въвличайки го в един страстен пожар.А след това просто отново ги отдръпна от неговите и се вгледа в очите му. Стонче, след стонче потапяйки се напълно в сладката агония, която я караше да изпитва Джон, бе толкова тихо около им.Само те двамата, а телата им се сливаха, точно както трябваше да бъде.Бяха напълно отдадени един на друг.

Не можеше да пази повече мислите си, не издържаше просто мислите й бяха публично достояние в момента, сякаш крещяха от удоволствие като нея и можеха да привлекат всеки. Беше в главата му, а това й носеше неизменимо удоволствие, знаеше и че той е в нейната, точно в този момент, сякаш нямаха никакви тайни един от друг, бяха изцяло отдадени, изцяло заедно. Тя беше с него по всякакъв начин и той също бе с нея, по същия. А това.. Това запълваше всичко, всичко което им беше нужно, за да се почувстват, добре.. да почувстват, че отново си принадлежаха. В момента действително не й пукаше, че Стефан щеше да види какво се случваше, даже се надяваше да го направи, за да разбере, че Кара беше единствено и само на Джон и по – никакъв начин нямаше да го нарани отново, не й пукаше, че Никол можеше да види отново какво се случваше. Защото не само тя не можеше да хаби силите си в момента, за да вдигне бариерата отново, но Джон също я бе пуснал напълно.. Бяха съвсем голи един пред друг, но същото и пред всички останали.. но нищо не им правеше впечатление..защото бяха заедно, той и тя.. двамата.. Тялото й потръпваше, люшкаше се при всеки негов тласък, мускулите й се свиваха, а въздуха й излизаше през свистене измежду устните й, той я пращаше на върха на екстаза, еуфорията я заливаше, караше тялото й да се свива и отпуска, да се наслаждава на всяко негово проникване, на всяко изпълване.. Имаше я по всякакъв начин, така както не я бе имал толкова отдавна.. Той беше всичко, което едно момиче можеше да иска, а тя трябваше да бъде глупачка, ако отново го наранеше, но нямаше да го нарани, защото нямаше да преживее да го изгуби.
-Обичам те, Джон.. влюбих се в теб, още в момента, в който те срещнах – призна си тя, през въздишки, а един стон на огромното удоволствие се откъсна от устните й, тялото й потръпна, мускулите й се свиха, а очите й които до преди минута се впиваха в неговите изпиващи ги, просто се притвориха, примижавайки й, на лицето й се появи онази сладка физиономия, а цветните картини, сякаш не искаха да спрат, докато тялото й се освобождаваше доведено точно до онзи край, никой не можеше да я накара да свърши по този начин, никой не я беше карал никога да се чувства толкова задоволена, освен него.Само той знаеше, как да го направи, къде и как да я докосне, за да я накара да умира от удоволствие, краката й сякаш омекнаха, но тялото й не се предаваше и го поемаше в себе си, усещайки как удоволствието, което преди няколко секунди се бе изляло от нея отново започваше да се покачва, в тялото й. Отново започваше да се напряга, отново почваше да го усеща все по- прекрасно в себе си. Просто не можеше да спре да се наслаждава на това, което й даваше, на това което й причиняваше...А най – красивото, беше че те бяха напълно разкрити един пред друг.

Една специфична усмивка, кото можеше да изгрее само на лицето на Кара се появи. Беше толкова доволна, беше толкова щастлива в този момент. Момичето се сгуши в него сякаш зависеше живота й от това, обичаше го повече от всичко, но сега.. сега просто не можеше да намери сили отново да започне да говори, беше й тежко, чувстваше се наистина пребита и изморена след всичките тези емоци с които се бе сблъскала именно този ден. Даже нямаше желание да стане от леглото да иде до банята, не се и интересуваше дали от нищичко в момента, най – важното за нея беше , че Джон беше там до нея и може би щеше да прогони всички лоши мисли, всички лоши чувства, щеше да я успокой и да спи за пръв път спокойно през последната два месеца . А докато мислите й я задълбочаваха, момичето просто се отпусна до толкова, че не искаше да помръдва, просто се бе сгушила, а връхчетата на пръстите й се разхождаха по гърдите му, правейки причудливи формички и очертавайки всяка линия на оформените му гърди.
Сякаш всичко това беше повече от прекрасно, мислеше си, че могат да останат тук вечно точно така, без да се интересуват от поредния еволюирал, без да се интересуват от Ултра просто те двамата.
„Иска ми се да те скрия от света и да си само мой” – каза му тя усмихвайки се, сякаш това беше най – простото решение да се скрия от света и да не се разделят повече, заради някакви тъпи глупости, заради това което ставаше със свързването, защото знаеше какво бяха изпитали те, но предполагаше и какво бяха изпитали и Никол и Стефан въпреки, че на нея грам не й пукаше, нямаше и да й пука.
Защото това, което обичаше беше до нея, този който нямаше да подели беше с нея в момента, а двамата се бяха отдали на себе си, напълно и единствено в техния свят, къде бяха напълно разголени един пред друг и вече нямаха тайни, нямаше какво да ги сломи или да изкочи наяве, знаеха всичко а това беше най – важното. За нея беше важно, че бе отвърнал на думите й, въпреки че знаеше, че не обича да ги използва.. За какво трябваше да мисли за миналото, когато бъдещето им заедно сякаш бе станало все по – цветно след този ден, сякаш бе станало това, от което и двамата винаги бяха имали нужда.

Кара мигаше на парцали срещу него, ама той сериозно ли? Наистина ли я защитаваше? Наистина ли го правеше? Край, наистина това беше края. Нямаше две мнения по въпроса, всичко щеше да приключи сега и тя щеше да иде в Ултра, без дори да се замисли, не в действителност нямаше да иде, щеше да накара Ултра да дойдат при нея.
-Ти сериозно ли, Джон? ТИ НАИСТИНА ЛИ Я ЗАЩИТАВАШ? Чух пределно ясно какво каза, отностно това, че Ръсел й е помогнал! НЕ Я ЗАЩИТАВАЙ! Окей,искаш да я приема? Заминавай при нея тогава, аз няма да остана на едно място и секунда повече с нея. Или тя или АЗ, Джон. – заяви му тя като се беше отдръпнала от него, явно наистина не им бе писано, явно наистина нямаше да има това, което толкова много желаеше, което обичаше... и това й ставаше все по явно и по – ясно. Как можеше да си помисли, дори за миг, че всичко ще е наред. Една сълза се стече по лицето й, а тя я избърса яростно, нямаше да плаче. НЯМАШЕ. Не си заслужаваше да се бори повече, не искаше да се бори, нямаше как... нямаше сили...
-Щом е част от теб, нека тя остане. Аз си тръгвам, не искам да я гледам дори и за секунда. Има и огромна разлика, Джон! Стефан си живее в тях, не е постоянно пред лицето ти, не се явява в сънищата ми, и не се опитва да ме прелъстява в тях, защото пределно ясно му изясних, че аз обичам теб, ще бъда с теб и той не може да промени абсолютно нищо. Докато твоята малка лъжлива дрисла, се опитва да прави именно това. – отново заговори тя, като този път викаше срещу него, не й пукаше кой щеше да ги чуе, не й пукаше какво щеше да стане вече, защото наистина нямаше сили, нямаше да успее да се справи с това и тя го знаеше. Знаеше, че няма как да се пребори с малката лигла. Нямаше как да го накара да я разкара.. просто нямаше смисъл дори и да говори за това, защото знаеше какво ще стане, знаеше отговорите на всичко това, знаеше и какво щеше да стане накрая.
-Или ти ще ме убиеш Джон или аз ще убия нея, а в най – лесния случай ще ида при Ултра и ще ги оставя да направят с мен, каквото желаят и повярвай ми ти няма да ме спреш, защото ми писна от всичко това. Отказвам се от Нас, отказвам да се боря, отказвам се от всичко, защото не ми остана нищо, за което да се боря, след като ти най – нагло я защитаваш пред очите ми, най – нагло я оправдаваш, а тя не го заслужава! – продължаваше да му говори, в действителност май имаше късмета, че в момента не се бе телепортирала отново при нея и не я бе погнала нанова сметка, а този път вече не можеше да сдържи сълзите си, просто бяха по – силни от нея.

Изобщо не му обръщаше внимание, не я интересуваше какви белези оставаше по тялото й мъчение, сладострастно, изкушаващо, изпепеляващо, чувствали ли сте го някога, усещали ли сте някога как искате да се оставите на цялата красива агония да ви погълне, да ви накара да забравите абсолютно всичко, да оставите цялото си същество да бъде контролирано от човека, за който бихте дали и най – ценното си. Чувствали ли сте се така сякаш се носите на крилете на страстта, а възбудата ви взимаше заветна точка, но бивахте измъчвани и връщани в началото, където отново в корема ви се възцаряваше онзи ураган, готов да погълне всичко останало, което ви е останало и да изпепели съществото ви до неузнаваемост. Да се оставите на пожара в слабините си и да изригнете всеки миг. Да сте на ръба, но да не падате от него, защото любимия ви винаги е там да ви хване и да не ви позволи да полетите напълно, пробуждайки сладката агония в тялото ви, все повече и повече. Чувствата от всичко това, караха тялото на Кара, да се извива под неговото, стоновете й да стават все по сладки и желани, а сърцето й да иска да разкъса гърдите й, за да бъде пуснато на свобода, защото в противен случай ще се взриви, от високото напрежение в тялото й. Стоновете излизаха един през друг, не можеше да каже нищо, не можеше да направи нищо, защото не й бе позволено и това й харесваше. Харесваха й тръпките, който побиваха тялото й, харесваше й пожара, който я изпепеляваше. Всичко това й харесваше. Гласа й пресипнал, караш дори стоновете й да са едвам излизащи и дори в този момент да звучат сякаш, едвам се чуваха.
-Всичко, Джон.. всичко.. – простена високо тя, от агонията на бавните му движения, щеше да се побърка, тялото й щеше да изригне, а след това да рухне безпомощно под неговото, слабините й пулсираха, мускулите й се свиваха и отпускаха, искащи да го държат колкото се може повече вътре в нея. Да не го пускат да излезне от сърцевината й, усещаше го толкова прилепнал по страните си, че сякаш бе създадена именно за него, именно за това само и единствено той да прониква и да я има. Тялото й агонизиращо имаше нужда да облекчи себе си, да се остави на цветните вълни да го залеят, защото иначе щеше да експлодира. Не можеше повече, щеше да се предаде всеки момент и да остави облекчението да залее тялото й, да й даде онази минутка на удоволствие, чувствайки как всяко мускулче се напрягаше в нея, а тялото й сякаш застиваше за миг, не способно да направи нищо повече със себе си. Готова да даде всичко, само й само Джон да й позволи да достигне този край, да се слее напълно с него отново по – този начин.

Възможно ли е да обичаш някого толкова силно, открито и в същото време толкова чисто? Да виждаш в него другата част от себе си. Да го чувстваш вътре в сърцето си, в душата си. Да усещаш болката му сякаш ти си жертвата, понесла удара. И онези трепети, когато видиш усмивката му, очите му, усетиш ръцете му обгърнати около теб, сякаш е твоят ангел пазител. Когато прекрасните думи, с които те дарява, фините целувки по челото, милувките му. И онова благозвучно "Обичам те!" , което кара пеперудките в стомаха ти да трептят толкова силно. Милионите пожелания за лека нощ, всеки път различни и уникални само по себе си. Да бъде винаги в милите ти, в съня ти, в мечтите ти. Тогава идва моментът, в който не искаш да се пренесеш в света на сънищата, защото реалността за теб е рай. Не можеш да забравиш радостната му усмивка, дължаща се на целувката, с която го будиш сутрин. Изпълненият му поглед с любов, когато първото нещо, което вижда си ти.Споделянето на радостта и болката с любимия човек... Онези прекрасни мигове, когато сте себе си, хванати здраво един за друг, вървейки по очуканите пътища на живота, безстрашни и уверени, те са незабравими!А минутите прекарани без него.... те са сивото ежедневие, време на бездействие, пропиляване на ценните секунди живот. Тези минути ни правят по-силни, държат ни в очакване за света на чудесата. И ето, че идва моментът, в който отново сме в нашия свят, изпълнен с любов. Когато го видим на прага, чакащ да зърне усмивката ни, онези сълзи, извиращи от очите ни, сълзи от радост, облекчение,че отново сме в прегръдките му...Мисли, мисли и всичко това, само защото отношенията им се бяха подобрили, даже можеше да каже, че в момента се чувстваше повече от перфекнто, а как можеше и да не бъде. Усети пръстите му минаващи по гръбнака й, чу думите и устните му близо до кожата й, а от това я полазиха дръпки. Не искаше да отваря очите си, но когато знаеше какво щеше да види, една малка усмивка се показа на лицето й. Усети и аромата на току що направеното мокачино..
-Ммм..мисля, че някой е ходил на разходка. – прошепна сънено, надигайки се от леглото и придържайки чаршафа, се приближи до него. Докосна устните си до неговите съвсем леко и ефирно, а след това взе чашата мокачино отпивайки глътка от топлата напитка.
-Пак ли успя да омаеш продавачката? – подпита тя, като се загледа в лицето му, изглеждаше наистина уморен, имаше малки сини кръгове под очите, присви своите, и приближавайки се още малко към него, остави чашата на масата и надигайки се на пръсти уви ръка около вратът му.
-Не си ли спал,Джон? Изглеждаш наистина уморен..Да не те боли отново главата или не можа да спиш?